Окото на света

— …отричам те, отричам те, отричам те…

Гласът му заглъхна в неразбираеми стонове.

Ранд се пресегна да го разтърси, за да го събуди, и още при първото докосване Мат се изправи и изпъшка приглушено. За миг се огледа диво, простена и зарови глава в ръцете си. Изви се внезапно, бръкна под възглавницата, а после се отпусна, притиснал с две ръце камата с рубинената дръжка до гърдите си. Извърна глава да погледне Ранд, но лицето му остана скрито в сянка.

— Той се върна, Ранд.

— Знам.

Мат кимна.

— Имаше три фигури…

— И аз ги видях.

— Той знае кой съм аз, Ранд. Избрах онази, с камата, и той каза: „Значи това си бил ти.“ А когато отново я погледнах, фигурата беше с моето лице. Моето лице, Ранд! Изглеждаше като от плът. И на докосване беше като от плът. Светлината да ми помогне дано, направо усетих как собствената ми ръка ме стиска, сякаш аз самият бях фигурата.

— Трябва да продължаваш да го отричаш, Мат.

— Така и направих; но той се разсмя. И все ми говореше за някаква вечна война, и ми казваше, че сме се срещали хиляди пъти преди, и… О, Светлина, Ранд, Тъмния ме познава!

— Същото го каза и на мен. Не мисля, че ни познава — промълви замислено Ранд. — Не мисля, че знае кой от нас… — „Кой от нас какво?“

Ръката го болеше. Той отиде до масата, успя да запали свещта едва на третия път и погледна. В дланта му се беше забила дебела треска тъмно дърво, гладко и лъскаво от едната страна. Той я зяпна, без да диша, после припряно я извади.

— Какво има? — попита Мат.

— Нищо.

Хвърли треската на пода и се вцепени — щом пръстите му я пуснаха, тя изчезна.

Но раната на ръката му си остана — кървяща. В каната на умивалника имаше вода. Той бързо се изми и я изстиска. Мисълта, че и най-малката тресчица може да е останала в плътта му, го ужасяваше.

— О, Светлина — каза Мат. — И мен ме накара да се почувствам омърсен. — Но въпреки това си остана сгушен в леглото, стиснал камата с две ръце.

— Да — кимна Ранд. — Омърсен. — Отри ръце в кърпата, окачена до умивалника. На вратата се почука и той подскочи. Чукането се повтори. — Да? — каза той.

Моарейн отвори вратата и надникна в стаята.

— Вече сте будни? Добре. Бързо се обличайте и слизайте долу. Трябва да потеглим преди изгрев слънце.

— Сега? — простена Мат. — Та ние не сме спали и един час.

— Един час ли? — каза тя. — Спахте цели четири часа. Хайде, побързайте. Нямаме много време.

Ранд изгледа Мат сконфузено, Спомняше си много добре всяка секунда от съня. Беше започнал веднага щом затвори очи и беше продължил едва няколко минути.

Моарейн, изглежда, долови смута в очите им. Огледа ги проницателно и влезе в стаята.

— Какво се е случило? Пак ли сънища?

— Той знае кой съм аз — каза Мат. — Тъмния знае лицето ми.

Ранд вдигна ръката си към нея, без да казва нищо. Дори на сумрачната светлина на свещта кръвта се виждаше ясно.

Айез Седай пристъпи към него, сграбчи вдигнатата му ръка и палецът докосна раничката. Студ го разтърси до кости, така вледеняващ, че пръстите му се сгърчиха и той със сила ги задържа разтворени, Когато тя отдръпна пръста си, мразът също изчезна.