Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Да, ти чувствуваш това, но не му даваш имота си — каза Степан Аркадич, който сякаш нарочно дразнеше Левин.
В последно време между двамата баджанаци се бе установило някакво тайно враждебно отношение: сякаш, откак се бяха оженили за сестрите, между тях бе изникнало съперничество — кой е наредил по-добре живота си, и сега тая враждебност се изразяваше в тоя разговор, който бе започнал да добива личен характер.
— Не го давам, защото никой не иска това от мене, пък и да желая, не мога да го дам — отвърна Левин, — а и няма на кого.
— Дай го на тоя селянин; той няма да се откаже.
— Да, но как ще му го дам? Да отида и да му дам продавателен акт?
— Не зная; но щом си убеден, че нямаш право…
— Никак не съм убеден. Наопаки, чувствувам, че нямам право да дам имота си, че имам задължения и към земята, и към семейството си.
— Не, позволи ми; щом смяташ, че това неравенство е несправедливо, защо не постъпваш така…
— Аз постъпвам, само че отрицателно, в тоя смисъл, че не се стремя да увелича разликата в положението, което съществува между мене и него.
— Не, извини ме, но това е парадокс.
— Та това е някакво софистично обяснение — потвърди Весловски. — А, хазяине! — каза той на селянина, който скръцна с вратата и влезе в плевника. — Ти още ли не спиш?
— Не, какъв ти сън! Аз мислех, че нашите господа спят, но чувам — говорят. Искам да взема една кука. Не хапе ли кучето? — прибави той, като стъпваше предпазливо с босите си крака.
— А ти къде ще спиш?
— Ние отиваме да пасем конете.
— Ах, каква нощ! — каза Весловски, като гледаше края на къщата и разпрегнатите коли, които се виждаха при слабата вечерна светлина в голямата рамка на разтворената сега врата. — Но слушайте, пеят женски гласове, и то не лошо. Кой пее, хазяине?
— Пеят ратайкините, тук наблизо.
— Да идем да се разходим! И без това няма да заспим. Облонски, да вървим!
— Да можеше и да лежим, и да се разхождаме — отвърна Облонски, като се изтягаше. — Прекрасно е да се лежи.
— Добре, ще отида сам — каза Весловски, който стана и започна да се обува бързо. — Довиждане, господа. Ако е весело, ще ви извикам. Вие ме гощавахте с дивеч и аз няма да ви забравя.
— Нали е славен момък? — каза Облонски, когато Весловски излезе и селянинът затвори вратата след него.
— Да, славен — отвърна Левин, но продължаваше да мисли върху току-що водения разговор. Струваше му се, че доколкото умее, той изказа ясно мислите и чувствата си, а между това и двамата, умни и искрени хора, му заявиха в един глас, че се утешавал със софизми. Това нещо го смущаваше.
— Та така е, приятелю. Трябва едно от двете: или да признаеш, че сегашното устройство на обществото е справедливо и тогава да отстояваш правата си, или да признаеш, че се ползуваш от несправедливи предимства, както правя аз, и да се ползуваш с удоволствие от тях.
— Не, ако е несправедливо, ти не би могъл да се ползуваш с удоволствие от тия блага, поне аз не бих могъл. За мене главното е да чувствувам, че не съм виновен.
— Наистина, дали да отидем и ние, а? — каза Степан Аркадич, очевидно уморен от напрежение на мисълта. — Че няма да заспим, няма да заспим. Хайде да отидем!
Левин не отговори. Казаната от него в разговора дума, че постъпва справедливо само в отрицателен смисъл, го занимаваше. „Нима можем да бъдем справедливи само отрицателно?“ — питаше се той.
— Но колко силно мирише прясното сено! — каза Степан Аркадич, като се привдигна. — По никой начин няма да заспя. Васенка е измислил нещо там. Чуваш ли смях и неговия глас? Да отидем ли? Да отидем!
— Не, аз няма да отида — отвърна Левин.
— Нима отказваш пак по принцип? — усмихнат каза Степан Аркадич, като търсеше фуражката си в тъмнината.
— Не по принцип, но защо ще отида?
— Знаеш ли, ти ще си навлечеш беля — каза Степан Аркадич, който намери фуражката си и стана.
— Защо?
— Та не виждам ли как си се поставил с жена си? Чух, че за вас е първостепенен въпрос дали да идеш, или не за два дни на лов. Всичко това е хубаво като идилия, но така не може да бъде цял живот. Мъжът трябва да бъде независим, той си има своите мъжки интереси. Мъжът трябва да бъде мъжествен — каза Облонски и отвори вратата.
— Сиреч какво? Да отиде да задиря слугините? — запита Левин.
— Защо пък да не отиде, ако е весело. Са ne tire pas à conséquence.84 От това на жена ми няма да стане по-зле, а на мене ще ми бъде весело. Главното нещо е — да пазиш светостта на своя дом. У дома ти да не става нищо. Но не свързвай ръцете си.
84
Това не може да има последици.