Пръстът, който те сочи [bg]

Беше в лошо настроение, след като бе обсипвана с обиди и насмешки от зяпачите, които обикновено се тълпят около затвора и намират извратено удоволствие да гледат как биват водени окованите с вериги затворници. Умът ми не побира защо такива хора не си намират по-полезно занимание, но съм сигурен, че в град със свястна управа отдавна биха ги разгонили или наказали сурово за нарушаване на реда.

— Трябва да отидеш без бавене.

Сърцето ми се сви при тези думи, почувствах се като бик на въже, когото водят в скотобойната за клане, и цялото му дърпане, за да избегне подобна участ, е напразно. Преди да узная за арестуването ѝ, бях убедил себе си, че най-лошото е отминало: ако не обвиняха никого за смъртта на доктор Гроув, би било безразсъдно сам да си подлагам шията. Но стигаше само да чуя за Сара, шумоленето на въжето и вътрешностите ми се сгърчваха от страх, защото виждах неизбежното.

Разбира се, че трябваше да ида да се видя с момичето. Дори успях да събудя у себе си гняв към нея, сякаш имаше вина, че си бе навлякла несправедливи подозрения. Но докато се изкачвах по каменните стъпала към тъмницата, знаех, че причината са страхът за самия себе си и ужасът от капана, в който бях попаднал безвъзвратно. Рано или късно щеше да ми се наложи да си призная извършеното, защото бях извършил престъпление и не желаех други да страдат за това.

Сара бе изненадващо весела, като я видях; беше преседяла там само няколко часа, а женската килия не се бе запълнила със затворнички от цялото графство, които да чакат решението на съдията. Тъмнината и влагата още не бяха започнали да гнетят духа ѝ.

— Не гледай така — скара ми се, като видя мрачното ми изражение. — Аз съм тази, дето е в затвора, не ти. След като не съм увесила нос, и ти можеш да изглеждаш малко по-бодър.

— Как може да си тъй усмихната на такова място?

— Съвестта ми е чиста и вярвам, че Бог ще се погрижи за мен — отвърна тя. — Служих Му с всички сили през целия си живот и не вярвам, че Той ще ме остави сега.

— Ами ако така се случи?

— Значи ще има основателна причина.

Признавам си, понякога такова смирение ми идваше в повече. Ала бях отишъл да вдъхна кураж, а след като се уверих, че той е налице, не можех да тръгна да я убеждавам колко неуместен е оптимизмът ѝ.

— Смяташ ме за глупава, но грешиш — каза тя. — Знам, че нямам нищо общо с това.

— Така е. Бог също го знае. И аз го знам. Но дали съдебните заседатели са посветени в мислите Му, е съвсем друга работа.

— Какво могат да кажат? В съда трябва да се представят доказателства, не е ли така? А ти също като мен знаеш къде бях в онази вечер.

— Ако се наложи, трябва да го кажеш — посъветвах я.

Но тя поклати глава.

— Не. Това само би подменило един скандал с друг и не смятам да го правя. Повярвай ми, Антъни, няма да се наложи.

— Тогава аз ще им кажа.

— Не — отсече твърдо тя. — Сигурно си мислиш, че така ще проявиш доброта, но не ти ще страдаш. Законът теб няма да те засегне, а мен ще ме прогонят. Не мога да оставя майка си в нейното състояние. Нито мога да изложа хората от Абингдън и други места на наказание. Повярвай ми, Антъни, няма опасност. Никой не би си помислил, че мога да се държа по такъв начин.