Пръстът, който те сочи [bg]

— Не — поклатих глава. — Това не е възможно.

— Благодаря ти — усмихна се тя.

— Исках да кажа, че не се вмества в това, което видях.

— Може би има съвест. В такъв случай се присъединява към теб и ставате единствените двама мъже сред познатите ми, които могат да се похвалят с това.

При тези ѝ думи наведох глава. Съвест имах, не ще и дума: в тези дни и минута не минаваше, в която да не изпитвам укорите ѝ. Ала да се вслушваш в предупрежденията ѝ и да постъпваш в съгласие с тях, бе съвсем друго нещо. Та нали аз бях виновният за арестуването на Сара и бе достатъчна една моя дума, за да я освободят. А какво правех? Утешавах я, правех се на благодетел, бях тъй щедър и услужлив, че това напълно скриваше низостта ми, поради което никой не подозираше за дълбините на вината ми, растяща с всеки ден и ставаща все по-чудовищна. И все пак не ми стигаше смелост да постъпя както бе редно. А не че нямах желание. Колко пъти въображението ми беше рисувало как отивам при мировия съдия, разказвам му какво се е случило в действителност и разменям нейния живот с моя. Много пъти съм се виждал в позата на стоик, приемащ жертвата си храбро и благородно.

— Взех откраднатото от него — казах. — Силно съм озадачен. Това е книга от Ливий. Откъде се е взела?

— Баща ми я остави заедно с пакета малко преди смъртта си.

— В такъв случай с твое разрешение бих искал да отворя този пакет. Не съм го докосвал досега, защото ти така настояваше, но сега вярвам, че трябва. Той може да съдържа отговора.

Малко по-късно си тръгнах, но преди това отново я умолявах да ми позволи да говоря, с надеждата, че може да има начин тя да се отърве, без да се налага моето самопризнание. Но тя не даваше и дума да става за това и аз бях обвързан с желанията ѝ. При дадените обстоятелства нямаше как заради собственото си спасение да ѝ навличам нови беди.