Златната клонка

Ето и друго описание на този стар обичай, записано в Труъроу през 1839 г.: „Но когато в Хелигън всичкото жито бъде ожънато, ратаите и ратайкините идват пред къщата и носят със себе си малко снопче жито, ожънато най-накрая То е украсено с панделки и цветя, а на едно място е пристегнато, та да изглежда като врат. Те се провикват колкото могат по-високо: «Нашата (моята) страна, моята страна!» и млекарката дава врата на главния ратай. Той го взема и казва много високо: «Ето го, ето го, ето го.» А друг ратай вика силно: «Какво държиш там? Какво държиш там? Какво държиш там?» И главният ратай отвръща: «Врат, врат, врат.» После всички започват високо да викат. Това се прави три пъти и като извикат страховито, си отиват, вечерят, танцуват и пеят.“ Според друго описание „всички отиваха на полето, когато се жънеше последното жито, връзваха «врата» с панделки и го сплитаха, танцуваха около него и го отнасяха в голяма кухня, където малко по-късно ставаше вечерята“. Думите били същите, каквито се дават в предишното описание, и „Хип, хип, хей, хей, ето те, ето те,ето те“. Окачват го в преддверието. В още едно описание се съобщава как един от хората се втурнал от нивата с последния сноп, а останалите го преследвали със съдове, пълни с вода, и се опитвали да го излеят върху снопа, преди да го внесат в хамбара.

В описаните по-горе обичаи за врат на житния дух се приема конкретно жито, обикновено последното, останало неожънато, и следователно той бива обезглавен, когато го ожънат. По същия начин в Шропшър давали названието „врат“ или „врата на гъсока“ на последната шепа класове, останали неожънати в средата на нивата. Сплитали ги, а жътварите заставали на около десет или двадесет крачки и хвърляли по тях сърповете си. Когато някой успеел да ги покоси казвали, че е отсякъл врата на гъсока. Отнасяли „врата“ на стопанката, която трябвало да го пази за късмет в къщата до следващата жътва. В околностите на Тривз човекът, който ожънвал последното жито „отрязвал врата на козела“. Във Фаслейн, в околностите на Геърлох (Дъмбъртъншър), наричали последното жито „главата“. В Аурих, Източна Фризия, човекът, ожънал последното жито, „отрязва опашката на заека“. Когато косят последното ъгълче на нивата, френските жътвари понякога се провикват: „Хванахме котката за опашката!“ В Брес (Бургундия) последният сноп представлявал лисица. До него оставяли десетина класове да представят опашката й и всеки от жътварите, застанал на няколко крачки, хвърлял по нея сърпа си. Който успеел да я пререже, отрязвал „опашката на лисицата“. И в негова чест отеквал викът „Йо-хо-хо“. Тези примери не оставят място за съмнение за онова, което са имали пред вид под „врат“ в Девъншър и Корнуел, когато ставало дума за последния сноп. Житният дух се схващал като антропоморфен или зооморфен и последното неожънато жито е някаква част от тялото му — врата, главата или опашката. Случва се, както видяхме, последното жито да се възприема като пъпна връв. И най-сетне девъншърският обичай да се полива с вода човекът, който внася „врата“ в къщата, е заклинание за дъжд, едно от многото срещнати от нас. Негов паралел в тайнствата на Озирис е обичаят да се полива с вода статуята на бога или онзи, който го представя.