Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Легендата, че частите от тялото на Озирис били разпръснати и погребани от Изида на местата, където ги е намерила, може спокойно да е далечен спомен от обичай, наподобяващ обичая на кондите човешката жертва да се разпределя на късове и те да се заравят понякога на много километри разстояние един от друг.
В такъв случай, ако съм прав, ключ към тайнствата на Озирис дава онзи скръбен вик на египетските жътвари, който отеквал всяка година на полето, до римски времена, за да оповести смъртта на житния дух, селския прототип на Озирис. Сходни вопли, както видяхме, се чували по всички ожънати ниви на Западна Азия. Древните говорят за тях като за песни, но ако се съди по анализа на имената Лин и Манерос, те са се състояли само от няколко думи, произнасяни като проточен музикален звук, който се чувал на голямо разстояние. Такива мелодични и проточени викове, издавани едновременно от много и силни гласове, трябва да са имали поразително въздействие и неизбежно привличали вниманието на всеки случаен минувач. Повтаряните многократно звуци сигурно са се разпознавали много лесно, дори на разстояние, но за един гръцки пътешественик из Азия или Египет чуждите думи не са имали някакво значение и той съвсем естествено ги е приемал за нечие име (Манерос, Лин, Литиерс, Борм), когото жътварите викат. А ако пътят му минавал през повече от една страна, като Витиния и Фригия, или Финикия и Египет, по времето, когато жънели житото, той е имал възможността да сравни жътварските призиви на различните народи. Тогава лесно ще разберем защо гърците така лесно отбелязвали и сравнявали тези жътварски призиви. Защото ако бяха истински песни, те не биха привлекли вниманието на толкова много пътешественици, а дори ако случайният пътник е бил достатъчно близо да ги чуе, той не би могъл така лесно да различи думите.
До неотдавна жътварите в Девъншър са издавали подобни викове и изпълнявали на нивата церемония, почти напълно аналогична на онази, която, ако не греша, е поставила началото на ритуалите на Озирис. Ето как един наблюдател от първата половина на XIX век е описал вика и церемонията. „Скоро след като в Девън житото е ожънато, в повечето стопанства жътварите имат обичая да «викат врат». Според мен този обичай рядко се пропуска в по-големите стопанства из тази част на страната. Постъпва се по следния начин. Старец или човек, добре запознат с церемониите, изпълнявани по този случай (когато жътварите жънат последната житна нива), минава из кръстците и снопите и събира малък сноп от най-добрите класове, които свари да намери, връзва ги красиво и здраво, като подрежда сламките с голям вкус. Това се нарича «врат». След като нивата е ожъната и каната обиколи още веднъж жътварите, връзвачите и жените се нареждат в кръг. Човекът с «врата» застава в средата и го държи с две ръце. Първо се привежда и го сваля близо до земята, при което мъжете от кръга свалят шапки, привеждат се и ги опират о земята. След това всички започват отведнъж да викат много протяжно и съгласувано «Врат!» Едновременно с това бавно се изправят и издигат ръцете и шапките си над главите, като човекът, който държи «врата», също го вдига високо. Това се повтаря три пъти. После променят вика на «Чак тук!» или «Дотук!» който отеква три пъти по същия протяжен и бавен начин както преди с изключителна хармония и въздействие. И този път викът се придружава от същите движения на тялото и ръцете както при «врат»… След като повторят три пъти «врат» и също толкова пъти «Чак тук!» или «Дотук!», избухва висок и весел смях, хвърлят шапките и каскетите си във въздуха, лудуват наоколо и може би целуват момичетата. Сетне един от тях грабва «врата» и хуква колкото му държат краката към къщата на стопанина, където на вратата стои готова с ведро вода млекарката или друга жена от прислугата. Ако онзи, който държи «врата», успее да влезе в къщата по друг начин освен през вратата, на която стои момичето с ведрото, той има право да го целуне, но обикновено не успява и го заливат. В тиха есенна вечер «викането на врата» има великолепно въздействие отдалеч, много по-силно от вика на мюезина, който лорд Байрон толкова възхвалява и смята, че е за предпочитане пред християнските камбани. Един-два пъти съм чувал да викат по повече от двадесет мъже, понякога към тях се присъединяват не по-малко женски гласове. Преди три години бях на високо място, където жънеха, и една вечер чух шест или седем пъти да викат «врат», а знаех, че някои от жътварите се намираха на 6–7 километра. Случва се, ако вечерта е тиха, да се чуват на значително разстояние.“
Г-жа Брей разказва как пътувала из Девъншър и видяла група жътвари, застанали в кръг на издигнато място, конто вдигали високо сърповете си. Един от тях в средата държал вързани с цветя житни класове и както тя пише, те викали три пъти „врат, врат, врат!“, а после „Имаме, имаме, имаме.“ И си отишли с викове и песни в къщи, придружени от жени и деца, които носели букети цветя. Слугата, който придружавал г-жа Брей, казал, че „хората играят, както правят обикновено, в чест на «духа на жътвата».“