Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Макар че по неокосеното имаше малко надежда да се намери толкова лов, колкото по окосеното, Левин бе обещал на Степан Аркадич да се срещнат и затова тръгна със спътника си по-нататък по окосените и неокосени ивици.
— Ей, ловджии! — извика им един от селяните, насядали пред една разпрегната каручка. — Елате да пладнувате с нас! Да си пийнете!
Левин се озърна.
— Ела де! Ела! — извика весел брадат селянин с червено лице, като откри белите си зъби и дигна зеленикаво, блестящо на слънцето шише.
— Qu’est ce qu’ils disent?78 — запита Весловски.
— Викат ни да пием водка. Сигурно са делили ливадата. Аз бих си пийнал — не без хитрост каза Левин, като се надяваше, че Весловски ще се съблазни от водката и ще отиде при тях.
— Но защо черпят?
— Ей така, веселят се. Наистина идете при тях. За вас е интересно.
— Allons, c’est curieux.79
— Идете, идете, вие ще намерите пътя за мелницата! — извика Левин; той се озърна и с удоволствие видя, че Весловски, наведен, като се препъваше с уморените си крака и държеше пушката в изопнатата си ръка, се запъти от блатото към селяните.
— Ела и ти! — викаше селянинът на Левин. — Не бой се! Ще си хапнеш пирожки.
На Левин много му се искаше да си пийне водка и да изяде къшей хляб. Той бе изгубил сили и чувствуваше, че едва измъква преплитащите се крака от тресавището и за миг се подвоуми. Но кучето му се спря. И веднага цялата умора изчезна и той леко тръгна по тресавището към кучето. Изпод краката му излетя бекас; той стреля и го уби, но кучето продължаваше да стои. „Дръж!“ Изпод кучето се вдигна друг бекас. Левин стреля. Но денят бе злополучен; той не улучи и когато отиде да търси убития бекас, не намери и него. Той изгази цялата острица, но Ласка не вярваше, че е ударил нещо и затова, когато я изпращаше да търси, тя се преструваше, че търси, но не търсеше.
Работата не се оправи и без Васенка, когото Левин обвиняваше за неуспеха си. Бекаси имаше много и тук, но Левин едно след друго не улучваше.
Полегатите лъчи на слънцето още палеха; дрехите, цели просмукани от пот, лепнеха към тялото; левият ботуш, пълен с вода, тежеше и жвакаше; по изцапаното с барут лице се стичаха капки пот; в устата горчеше, в носа имаше миризма на барут и тресавище, в ушите — непрестанно крякане на бекаси; до цевите на пушката не можеше да се докосне човек, толкова бяха нагорещени; сърцето тупаше бързо и откъслечно; ръцете се тресяха от вълнение, а уморените крака се препъваха и преплитаха по ботруните и тресавището; но той все ходеше и стреляше. Най-после, когато, за срам, не улучи, хвърли на земята пушката и шапката си.
„Не, трябва да се опомня!“ — каза си той. Вдигна пушката и шапката си, извика Ласка и излезе от блатото. Когато се озова на сухо място, седна върху една ботруна, събу се, изля водата от ботуша, след това се приближи до блатото, напи се с вода, която имаше ръждив вкус, намокри разгорещените цеви на пушката и уми лицето и ръцете си. След като се разхлади, пое пак към онова място, дето бе кацнал един бекас, с твърдото намерение да не се горещи.
Искаше да бъде спокоен, но стана пак същото. Пръстът му натискаше пружината, преди той да се е прицелил в птицата. Вървеше от лошо към по-лошо.
Когато излезе от блатото и тръгна към елшака, дето трябваше да се срещне със Степан Аркадич, в чантата му имаше само пет парчета.
Преди да види Степан Аркадич, видя кучето му. Изпод изскубнатите корени на една елша изскочи Крак, цял почернял от вонящата блатна тиня, и с вид на победител подуши Ласка. Зад Крак в сянката на елшака се показа и снажната фигура на Степан Аркадич. Той идваше насреща му червен, запотен, с разкопчана яка и все така понакуцвайки.
— Е, как е? Вие стреляхте много! — каза той, като се усмихваше весело.
— Ами ти? — запита Левин. Но нямаше нужда да пита, защото бе видял вече пълната му чанта.
— Дребна работа.
Той бе ударил четиринадесет парчета.
— Славно блато! На тебе сигурно ти е пречил Весловски. Двама души с едно куче е неудобно — каза Степан Аркадич, за да омаловажи победата си.
XI
Когато Левин и Степан Аркадич пристигнаха в къщата на селянина, у когото Левин винаги отсядаше, Весловски беше вече там. Той седеше сред стаята и уловен с две ръце за пейката, от която един войник, брат на домакинята, го дърпаше за изцапаните с тиня ботуши, се смееше със заразително-веселия си смях.
— Току-що дойдох. Ils ont été charmants.80 Представете си, напоиха ме и ме нагостиха. Какъв хляб, чудо! Délicieux!81 А водката — никога не съм пил по-вкусна! И по никакъв начин не искаха да вземат пари. Все казваха: „Остави тая работа.“
78
Какво казват те?
79
Да отидем, това е любопитно.
80
Те бяха възхитителни.
81
Прелестно.