Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
„Смее да каже това на открит дворцов съвет?“ Жегна я гняв. „Има кураж, признавам ѝ го, но ако мисли, че отново ще търпя упреците ѝ, ужасно греши.“
— Измяната на Кафявия Бен Плум потресе всички ни — рече тя, — но предупреждението ви дойде твърде късно. И зная, че ще искате да се върнете в храма си, за да се молите за мир.
Зелената грация се поклони.
— Ще се моля и за вас също.
„Още един шамар“, помисли Дани и лицето ѝ се изчерви.
Останалото бе добре позната досада. Тя седеше на възглавничките, слушаше, а едното ѝ стъпало се въртеше нетърпеливо. Джикуи ѝ донесе блюдо със смокини и шунка за обяд. Молителите като че ли нямаха край. На всеки двама, които отпращаше с усмивка, един напускаше със зачервени очи и мърморене.
Едва към заник-слънце Даарио Наарис се появи със своите нови Бурни врани, вестеросите, прехвърлили се към него от Брулените от вятъра. Дани се усети, че хвърля погледи към тях, докато поредният молител продължаваше да дърдори. „Тези хора са мои. Аз съм законната им кралица.“ Изглеждаха размъкната сган, но това можеше да се очаква от наемници. Най-младият не можеше да е повече от година по-голям от нея; най-старият трябваше да е видял шейсет. Някои показваха признаци на богатство: златни халки по ръцете, копринени туники, обковани със сребро оръжейни колани. „Плячка.“ Но като цяло облеклото им бе простовато и похабено от много носене.
Когато Даарио ги изведе напред, тя видя, че между тях има и жена, едра, руса, с дълга ризница. „Хубавата Мерис“, нарече я капитанът, макар „хубава“ да беше последното, което щеше да я нарече Дани. Беше шест стъпки висока и без уши, с отрязан нос, дълбоки белези на двете бузи и най-студените очи, които кралицата бе виждала. Колкото до останалите…
Хю Хънгърфорд беше слаб и навъсен, дългокрак, дълголик и облечен в избеляло фино облекло. Вебер беше нисък и мускулест, с паяци, татуирани по главата, гърдите и ръцете. Червеноликият Орсън Камъка твърдеше, че бил рицар, както и дългурестият Луцифър Дългия. Уил от Горите я изгледа похотливо, докато коленичеше. Дик Сламката имаше сини като метличина очи, бяла като лен коса и нервна усмивка. Лицето на Рижия Джак беше скрито зад четинеста оранжева брада, а речта му беше неразбираема.
— Отхапа си половината език в първата си битка — обясни ѝ Хънгърфорд.
Мъжете от Дорн изглеждаха различно.
— Ако благоволи ваше величество — каза Даарио, — тези тримата са Зеления търбух, Геролд и Жабока.
Зеления търбух беше огромен и плешив като камък, с толкова дебели ръце, че можеше да съперничи на Белвас Силния. Геролд беше слаб висок младеж със слънчеви жилки в косата и смеещи се синьо-зелени очи. „Тази усмивка му е спечелила не едно девиче сърце, сигурна съм.“ Наметалото му бе от мека кафява вълна, подплатена с пясъчна коприна, красива дреха.
Жабока, скуайърът, беше най-младият от тримата и най-малко впечатляващият, строг набит младок с кафяви коса и очи. Лицето му бе грубовато, с високо чело, квадратна челюст и широк нос. Мъхът по бузите му му придаваше вид на момче, опитващо се да пусне първата си брада. Дани нямаше представа защо са го нарекли Жабока. „Сигурно може да скача по-далече от другите.“
— Станете — подкани ги тя. — Даарио ми каза, че сте дошли при нас от Дорн. Дорнците винаги ще бъдат посрещнати радушно в моя двор. Слънчево копие остана вярно на моя баща, когато Узурпатора заграби трона му. Сигурно сте преживели много несгоди, докато стигнете до мен.
— Твърде много — отвърна Геролд, красивият със слънчевата коса. — Бяхме шестима, когато напуснахме Дорн, ваше величество.
— Съжалявам за загубите ви. — Кралицата се обърна към най-едрия от групата им. — Зелен търбух е странно име.
— Шега, ваше величество. От корабите. Хванах зелената болест и ме държа по целия път от Волантис. Люшкането и… е, да не казвам.
Дани се изкикоти.
— Мисля, че се досещам, сир. Сир, нали? Даарио каза, че сте рицар.
— Да, ваше величество, и тримата сме рицари.
Дани погледна Даарио и видя гнева, пробягал по лицето му. „Не е знаел.“
— Имам нужда от рицари.
Подозренията на сир Баристан се бяха пробудили.
— Лесно се претендира за рицарство толкова далече от Вестерос. Готови ли сте да защитите тази хвалба с меч или пика?
— Ако потрябва — отвърна Геролд. — Въпреки че не бих твърдял, че някой от нас е равен на Баристан Храбрия. Ваше величество, моля за прошка, но се явихме пред вас под фалшиви имена.
— Познавах един, който го направи веднъж — каза Дани. — Мъж, наречен Арстан Бялата брада. Кажете ми истинските си имена.
— С радост… но ако може да помолим кралицата за извинение, има ли някое място с по-малко очи и уши?