Роксолана
- Автор: Загребелни Павло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роксолана». Краткое содержание книги:
Овладяла върховете на тогавашната източна и европейска култура, тази забележителна жена под името Роксолана влиза в историята и играе значителна роля в политическия живот на своето време.
Седя в своите мраморни позлатени покои, без да мигне до сутринта, и неволно се вслушваше във всеки шум. Сърцето в гърдите й трептеше в очакване на неминуемото.
Защо никой не идваше при нея? Великият везир Ахмед паша изчезна някъде, главният евнух се беше скрил, а Сюлейман мълчеше, тежко мълчеше. Узнал ли беше вече, че тя бе искала смъртта му? Но бог вижда, че тя не го е убивала и не е изпращала убийци, понеже той лежеше мъртъв. А може ли да се желае смърт за мъртъв човек?
На разсъмване изведнъж неочаквано се появи зет й Рустем. Отначало дращеше по вратата като изпъдено от стопанина си куче, а после се провря до белите килими в приемната на султанката. Беше по-мрачен от когато и да било, а лицето му под черната брада беше посиняло като на удавник.
— Какво ти е? — вяло се поинтересува Роксолана.
— Ваше величество, пак съм велик везир.
— И затова ли дотърча да се похвалиш толкова рано?
— Ваше величество…
— С цената на какво? Уби ли някого?
— Да беше така…
Тя го погледна по-внимателно. Познаваше твърде добре този човек, към когото някога беше благосклонна, после го намрази, а след това отново бе принудена да го покровителствува, за да изстине отново, този път навярно завинаги.
— Аха — каза тя, без да крие злорадството си, — вече зная, трябва да убиеш някого. Може би мене? Затова си дотърчал преди съмване. Не си могъл да дочакаш утрото.
Рустем падна на колене и като мучеше тъпо, запълзя по килима към нея.
— Ваше величество! Мамо!
Роксолана гнусливо се отдръпна от своя зет.
— Каква майка съм ти аз?! Искаш да напомниш, че ти дадох дъщеря си ли? Тогава знай — не аз ти дадох Михримах, а султанът. Убиецът искаше да има за зет също убиец. Не уби ли ти Байда? А аз, ако се надявах след това да се пречистиш, то само защото имаш славянска душа. Но сега вече зная: човек може да говори един и същи език с тебе и да е най-големият негодник. Езикът няма значение. А душата? Можеш ли да я видиш у човека? Бях сляпа и сега трябва да плащам. Та за какво дойде — да се хвалиш или да убиваш?
— Ваше величество, умолявам ви, изслушайте своя роб!… Наистина роб, и всички тук са роби, може би дори и султанът е също роб, само тя е свободна, защото не се поддаваше на никого и на нищо не се поддаде. Не се боеше нито от заплахи, нито от предсказания.
„Кълна се в звездите, които се възвръщат, които се движат бързо и се скриват, кълна се в нощта, която се спуска, и в зората, която идва — ще се боря дори с безнадеждността, за да придам на самата смърт високия смисъл на живота, както зърното, което умира, за да живее отново и отново неизтребимо, вечно.“
— Кръвта пада върху тебе и твоя султан като листата по земята.
Изрече ли го, или само си го помисли? Както и да беше, Рустем се размърда тромаво, свивайки се от погледа и думите й.
— Ваше величество! Нима вината е моя? На слепци огледала не продават. Дойде човек и каза, съобщи.
— При кого дойде?
— При мене. До султанското ухо не можа да стигне. Без придружител и до ада не можеш стигна.
— Тебе ли избра за придружител?
— Един нищожен евнух от кухните. Изпратих го в ада. Но вестта беше вече у мене. Какво можех да направя, ваше величество? Такова престъпление. Измяна. Благодарен съм на аллаха, че той избра мене за посредник. Иначе, кой знае… Сърцето е като стъклен дворец, строши ли се — вече не можеш го залепи.
Тя се намръщи:
— Можеше и да не споменаваш за своето сърце.
Но Рустем трябваше да изкаже всичко, сякаш се надяваше да пречисти душата си.
— Когато пред тебе има голяма джамия, не бива да се молиш в малка. Аз се втурнах към негово величество султана. Нали онзи подъл доносник каза, че заговорът срещу падишаха е скроен от Ахмед паша.
Заговор срещу падишаха. Заговор, заговор, заговор… Не й трябваше да се свързва с Ахмед паша. Не на всяко дърво можеш да се опреш.
— И какво? — без да иска, попита зет си.
— Ахмед паша се опита да хитрува и тука. Когато го изправиха пред султана, пое цялата вина върху себе си, падна на колене, започна да моли за наказание и прошка. Долни хитрости, както винаги у този човек. Но когато го смъкнаха в подземието на Топ-капъ, когато там дойде и сам падишахът и започнаха да трошат костите, Ахмед паша издаде…