Роксолана
- Автор: Загребелни Павло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роксолана». Краткое содержание книги:
Овладяла върховете на тогавашната източна и европейска култура, тази забележителна жена под името Роксолана влиза в историята и играе значителна роля в политическия живот на своето време.
Рустем паша замлъкна и започна да бърше потта от лицето си.
— Та кого издаде? Мене ли? — спокойно попита Роксолана. Рустем паша мълчеше.
— И кого още? — рязко попита тя.
— Шехзаде Баязид — шепнешком отговори даматът.
— И никого повече?
— Никого повече, ваше величество.
— И ти си изпратен да ме убиеш?
— Аз дотичах сам.
— Да ме убиеш?
— Ваше величество, да ви кажа!…
— Не се ли уплаши, че можеш да бъдеш наказан? Той мълчеше и се свиваше на килима.
— Какво знаеш за Баязид? Нищо ли не е разпоредено?
— Не още.
— Добре. Пази Михримах. Може поне моята смърт да ти помогне.
— Ваше величество, аз ще ви помогна!
— Върви си! Сама ще посрещна султана и убийците му.
— Ваше величество!…
— Върви!
Едва сега можеше най-сетне да признае, че е останала съвсем сама на белия свят. Само преди ден-два й се струваше, че може да стане всемогъща и да изпълни всичко, което бе мислила и премисляла, че нищо не стои вече на пътя й, но отникъде нямаше и помощ. Двамата синове, които й бяха останали, вече не й принадлежаха. Единият трябваше да се спасява от гнева на падишаха, другият равнодушно чакаше трона. Тя викаше мъртвите си синове, но те й отговаряха с мълчание. До вчера все още вярваше, че тя е единственото прозорливо и разумно същество сред обграждащото я неподвластно на разума и изпълнено с престъпни инстинкти озверение, но — о ужас! — сега трябваше да се убеди, че някаква невидима сила я тласкаше към гибел също както и онези зверове — жалко и унизително зрелище.
Прехвърляше в паметта си годините, прекарани в неволя в златната клетка на султанския дворец, виждаше се като нещастно момиче, което се опитва с песните и танците си да се избави от ужасите на живота и което покорява младия султан с чара си. После стана първокласна самка, която всяка година даряваше на падишаха по един син и лежеше върху зелените покривки на неговото ложе като млада трева, непрекъснато стъпквана с безжалостна наслада. Най-сетне мъдростта, която винаги бе с нея, мъдростта, посята още в бащиния дом, възтържествува и започна да дава щедри плодове, а плодовете на мъдростта биват и сладки, и горчиви. Падна й се да изпие докрай горчивата чаша. Какво пък, няма да се уплаши, няма да отстъпи.
Неочаквано за себе си Роксолана плесна с ръце и нареди на появилата се в стаята слугиня да донесе писмен прибор. След това веднага забрави за разпоредбата си и дълго се къпа в топла гюлова вода, разглеждаше пред огледалото едва забележимите бръчки в ъглите на очите си, прекарваше бавно длани по копринените си бедра, любуваше се на стройните си стегнати крака. „Постарай се да се сдобиеш с крака, които ще ти помогнат да се спасиш в деня на Страшния съд.“ Да плаче ли, или да се смее! Нима ще трябва да умре още днес? И нима това тяло като зюмбюл от самотните султански сънища няма да живее повече; и това лоно като огнен топаз; и тези очи като сапфири на немощ и болка; и тези уста като прохладен рубин. Затова пък ще се освободи душата й, ще се възнесе като брилянт, хвърлен в уличната кал и вдигнат след това оттам от височайша ръка. Чуваш ли, султане? Пали огньове, за да сушиш своите тъпани, намокрени от сълзите, пролети за убитите от тебе, сълзите женски и детски, сълзите на земята, небето и самия бог. И аз ще изгоря на тези огньове и само нашата любов, надживяла всички твои престъпления, ще ни посети в тъмата на нашите гробове!
Усмихвайки се горчиво, Роксолана шепнеше словата на древен арабски поет: „О приятели! Виждали ли сте в живота жертва, която плаче от любов към убиец? Ние и двамата плачехме или бяхме готови да заплачем от любов един към друг, и нейната сълза се отрони преди моята.“
Едва сега си спомни за намерението да пише на султана и се уплаши, че няма да успее. Разплисквайки водата, оставяйки върху разноцветния мраморен под мокри следи от малките си тесни крака и отстранявайки слугините, които се втурнаха да я изтриват, тя изскочи гола от къпалнята, сви се на диванчето в своята обновена от архитекта Синан стая (преди смъртта, преди смъртта!) и започна забързано да пише, без да внимава за стройността на речта, само и само да каже на този мрачен човек в златна обвивка всичко, което искаше да му каже. В тези думи се изливаше нейният дух, който се изтънчваше, изостряше и закаляваше в противоборството с най-големия враг в живота й, с врага, който сляпата ръка на съдбата бе направила неин най-близък човек: