Роксолана

Спокойно, с хладно сърце Сюлейман обмисляше всичко, което трябваше да направи. Използваше султанското право и привилегия да размишлява дори когато решението е вече взето. Да, той ще удовлетвори закона и меча. А какво му остава? Да прехвърля в паметта си самотните старчески сънища, да брои капките кръв, които ще изтичат нощем от носа му, и да слуша вика на кукумявката там някъде зад прозорците? И безсмъртната усмивка на Хурем никога повече не ще му засияе и никога вече не ще прозвучи нейният единствен звънлив глас? Машалла! Ни мечът, ни законът могат да заменят любовта. И нищо не може да я замени. Кой е казал, че той трябва да унищожи единственото си скъпо същество на земята. Кой е казал, че тя е виновна? Може би той самият е виновен? Докато си султан, трябва да живееш. Нека умират другите. Умреш ли сам — изравняваш се с всички. Султаните нямат право да умират. Освен това той не вярваше в престъпните намерения на Хурем. Можеше да си позволи лукса да вярва само в онова, в което искаше да вярва. Още повече, че тук всичко беше толкова нетрайно и несигурно. Покушение срещу живота му? Но как може да се посяга на живота на мъртвия? Та нали той лежа мъртъв ден, че втори, че трети. Чули са за заговора на Хурем и неговия по-малък син? Но кой? И да е чул все пак някой, аллах е един, всемогъщ, милостив и милосърден. А в Корана е казано: „О истинно вярващи, наистина между вашите съпруги и деца имате неприятел. Затова пазете се от тях! Но ако отминете техните обиди и ги извините и простите, и Бог ще е склонен да прости и да бъде милостив.“

Вчера, когато се молеше в джамията „Света София“ за своето възкресение, султанът още не знаеше за измяната на Хурем, затова не можеше да се посъветва с великия мюфтия Абусууд. Ами ако се беше посъветвал? Този учен потомък на асирийците беше упорит като петте хилядолетия на историята. Той би си гладил брадата и упорито би се позовавал на шериата. А шериатът е справедливост, непознаваща ни милосърдие, ни пощада. Заради спокойствието в държавата изменниците трябва да бъдат унищожени — така твърди шериатът. И мюфтията ще повтаря тези слова, понеже над него е аллах. Но нали аллах е и над султана? А какво казва аллах? „Ние няма да наложим на никоя душа нещо, което да превишава силите й.“ За неговата душа не е по силите й да убие Хурем. Какво ще даде това? Спокойствие в държавата? Но нали законът не осигурява спокойствие, понеже той не е способен да размишлява. Мюфтията, както и законът, ще поиска само султанът да бъде опозорен. Да бъде унищожена една такава жена ще бъде вечен позор. Нея я познава целият свят. Крале и кралици, прочути художници и учени, посланици и пътешественици, воини и обикновени хора. Нима може да се убие такава жена? Пред нея трябва да се преклони дори законът! Него, Сюлейман, го нарекоха Кануни, тоест Законодателя, защото упорито даваше на света нови и нови закони, без да предполага, че може някога да стане тяхна жертва. С походите и разума си той завоюва величие и разбираше, че най-първият признак на величието е да се покоряваш на закона, както му се покорява всеки простосмъртен, макар и да знаеш, че законът не ти дава избор. Но като султан притежаваше и меч, тъкмо мечът му даваше избор. Мечът или наказва, или е скрит в ножницата. Кой ще му попречи да остави меча си в ножницата? Величие може да се постигне и в любовта. Нали не току-така прочутият италиански художник бе казал за него: „У великия човек и любовта е велика, ако сърцето му е завладяно от необикновена жена.“