Роксолана

И ето там, пред Роксоланината гробница, авторът кой знае защо помисли, че тази жена трябва да му помогне в неговите намерения, колкото и дръзки (или безнадеждни!) да са те.

Изобщо когато започваш да пишеш роман (особено исторически), се създава впечатление като че ли всичко ти се притичва на помощ: явяват се безброй хора, готови да ти помогнат, неочаквано излизат от печат книги, които са ти нужни, макар че досега те са могли да лежат някъде цели векове, археолозите изравят нещо, за което никой не е мечтал, теоретиците създават теории, без които твоят роман би бил невъзможен. Как да се обясни всичко това? Мистика, чудеса? А може би точно това е, което се нарича озарение? Ти си почувствувал мига, когато можеш да се заловиш за една или друга работа, и тогава като награда за смелостта неочаквано се изсипват дарове.

Ти си син на своето време и трябва да чувствуваш неговия глас.

Биха могли да се назоват безброй хора, които се притекоха на помощ на автора в работата му над този роман или със съвети, или изпращайки му редки книги, или правейки извадки от архивите и дори от такива прочути книгохранилища като ереванския Матенадаран. Могат да се изброят трудовете на великите наши турколози Кримски и Гордлевски, на австрийския ориенталист Хамер и югославския Самарджич. Могат да се опишат пътешествията на автора по всички онези земи, за които става дума в книгата. Може просто да се направи списък на източниците, както е прието в научните публикации.

Но литературата не е наука и авторът не е дисертант.

„Роксолана“ е само роман. Авторът направи всичко, което можеше. Сега идва ред на читателя. Може понякога да му бъде трудно да възприема страниците на тази книга. На автора също не му беше лесно. С историята не винаги можем да се утешаваме — от нея трябва и да се учим.