Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Обръщам се към моите приятели и в паузата между два танца извиквам:
„Вижте! Червенков!“
В следващите секунди пространството на широката врата се задръства от глави. Някой, изглежда, спира магнетофона и настъпва невероятна тишина. Най-малко двайсет глави гледат от отвора на вратата. Червенков разбира, че той е причината за това неочаквано внимание, и застава срещу бара с вдигната глава — истински паметник на самия себе си. Помислям си, че вероятно това е първата среща между някогашните жертви и някогашния им инквизитор. Ето ги на вратата хората с безсънните следствени нощи, с побоищата и инквизициите, с убити и съсипани другари, с години на каторжнически труд, хората, чиято първа младост е била отровена от една страшна неправда. И ето го самия Луцифер, онзи, който е направлявал черната сила на болката срещу тях. Върху лицата им не чета нищо друго освен хладната мисъл:
„Ето го. Значи, това е той!“
От другата страна лицето на Червенков изразява възмущение и едва прикриван страх. Снет от всички постове и изключен от партията, той се опитва да внуши, че властта е все още в ръцете му. А може би това е само навик…
Идва ми на ум, че в тази наелектризирана тишина може да избухне бомба, могат да станат страшни неща. Виждам как върху лицата на моите приятели се зараждат някакви мътни намерения. Главите от вратата продължават да гледат в упор живия паметник на тяхното „черно“ минало, тишината заплашително се удължава и когато вече очаквам нещо да стане, чувам един ясен, командващ глас:
— Зааа другаря Червенков! „Шуми Марица“! Няколко гласа веднага започват…
Към тях бързо се вливат всички останали. Около стотина извисени докрай гласове раздират нощта край Аркутино с националния химн на тяхната България, който пеят в горчива чест на онзи, който се опита да изличи с кръв този същия химн. Никога преди не съм чувал този същият химн да звучи по-силно и по-завладяващо.
— кънти барът, а по прозорците на мотела увисват източногерманците с плахи лица и западногерманците с многозначителни усмивки.
Тук врагът не издържа. Той се обръща рязко, по войнишки, и с приведена глава се отдалечава в тъмнината. След малко черната лимузина, която го бе докарала, се отправя към шосето…
Едва съм задрямал, когато силни удари по вратата ме събуждат. Появява се бай Иван с двама цивилни. Канят ме да изляза.
„Ето — чувам мазния глас на бай Иван — другарят Марков ще каже, той беше там, нищо не е имало… може някой да си е направил майтап, но това са сериозни хора… доктори, инженери, архитекти…“ — имам чувството, че той би добавил „генерали и адмирали“.
Единият от цивилните се извинява, че ме е събудил, и ме пита дали съм чул да се пее „Шуми Марица“.
— Не! — казвам. — Аз бях през цялото време там…
— Само един пя „Шуми Марица!“ — внезапно се обажда Горан, който приближава в мрака към нас.
— Кой? Познавате ли го? — питат и двамата, дошли специално с джипа от Бургас.
— Вълко Червенков! — отвръща с най-убедителен глас Горан. — Застана там, пред бара, и като му ревна, изпя целия химн!
Дързостта на Горан е толкова голяма, че ония не знаят как да реагират.
— Я иди да си легнеш и да поизтрезнееш! — му казва внимателно бай Иван.
Горан си отива. Отиват си и ония. Явно не знаят как да действуват.
КЪДЕ СИ, СКЪПИ ЦЕНЗОРЕ?
„В социалистическа България няма цензура!“ — казват и често повтарят представителите на режима, когато биват питани от чужди журналисти. Българските журналисти не задават такива въпроси. Те нямат време, защото голямата грижа на всеки, който се опитва да пише на сериозна тема, е как да прокара материала си, как да го запази от безцеремонното посегателство на стотици цензори.