Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Оставете го на нас — каза първият и избърса синкавата кръв от кривото острие.
— Да — каза другият. — Изобщо не бяхме чували досега за тези Форкрул Ассаил, но решихме.
— Че не ни харесват — допълни първият.
— Никак.
— Ще го догоним и ще му го кажем.
— Удинаас, колко… — промълви Феар, без да откъсва очи от Рулад.
— Не много — отвърна Удинаас.
— Ще чакаме ли?
— Мисля, че ще е най-добре — каза Удинаас.
Феар се потърка по челото, стана и отиде да прибере меча си. Вдигна го, огледа го и го захвърли. Погледна през рамо към Трул.
— То счупи и черното дърво.
— Видях — отвърна с гримаса Феар. — Второто копие го хвърли добре, братко.
Все пак братята знаеха. Без Кенрил’а сега щяха да са мъртви.
— Можем ли да го подгоним вече? — попита първият демон.
Феар помисли и каза:
— Вървете.
Двамата Кенрил’а забързаха по улицата.
— Можем да хапнем пътьом.
— Добра идея, братко.
Някъде в града псето продължаваше да лае.
— Трябва да му помогнем — каза Сандалат Друкорлат.
Уидал я изгледа накриво. Стояха в края на зелената морава над морския бряг. Младият Тайст Едур седеше свит на кълбо долу на пясъка. И продължаваше да крещи.
— Не му е първото гостуване тук — каза Уидал.
— Как ти е главата? — попита тя.
— Боли.
Тайст Едур вдигна глава и зяпна Уидал и жената Тайст Андий, застанали до ковачницата.
— Уидал!
Ковачът повдигна вежди, макар че движението го накара да потръпне, и рече:
— Обикновено не е толкова разговорлив. — Каза го на Сандалат Друкорлат. После се обърна към младия: — Рулад, не съм толкова жесток да ти казвам „добре дошъл“.
— Коя е тя? Коя е тази… предателка?
— Жалка картинка — изсумтя Сандалат. — И божият меч е в ръцете му? Грешка.
— И така да е, нямам намерение да му го казвам — отвърна тихо Уидал.
Рулад се изправи с мъка и изпъшка:
— То ме уби.
— Да — отвърна Уидал. — Явно. Каквото и да е това „то“.
— Форкрул Ассаил.
Сандалат се вцепени.
— Трябва по-внимателно да си подбираш враговете, Едур.
Рулад й отвърна с почти истеричен смях и се закатери към тях.
— Да избирам ли? Аз нищо не избирам, жено.
— С всички е така, Едур.
— Какво търси тя тук, Уидал?
— Сакатия бог реши, че имам нужда от компания. Освен трите побъркани нахта.
— Любовници ли сте?
— Стига глупости — изръмжа Сандалат.
— Тя ти го каза — добави Уидал.
Рулад ги подмина и измърмори през рамо:
— Трябва ми мечът.
Двамата се обърнаха и го изгледаха.
— Мечът му? Онзи, който богът те е накарал да направиш ли?
Уидал кимна и каза:
— Но не съм виновен.
— Бил си принуден.
— Бях.
— Не оръжието е злото, а този, който го владее.
Той я изгледа.
— Не ми пука дали ще ми спукаш пак черепа. Наистина започвам да те мразя.
— Уверявам те, че чувствата ни са взаимни.
Уидал й обърна гръб.
— Аз се връщам в колибата си.
— Не се и съмнявам — сопна се тя зад него. — Да се молиш и да мрънкаш на своя бог сякаш ще си направи труда да се вслуша в жалкия ти хленч.
— Надявам се да прояви жалост към мен — отвърна през рамо Уидал.
— Че защо да го прави?
Той не отговори и разумно запази усмивката за себе си.
Застанал на десет крачки встрани от трона, Брис Бедикт гледаше тържественото влизане на крал Езгара Дисканар в куполната зала. На лицето му се бе изписало леко раздразнение, тъй като бе принуден да заобиколи свитата трепереща фигура на Цеда Куру Кан, но това премеждие вече бе зад гърба му и Брис видя как Езгара бавно възвръща строгата си тържествена физиономия.
В тронната зала го очакваха висши сановници и гвардейци. Първи евнух Нифадас бе застанал вдясно от трона и държеше върху кървавочервена възглавничка короната на Ледер. Първата конкубинка Нисал бе коленичила в подножието на подиума, от лявата страна. Освен Брис и шестимата му гвардейци тук бе и Финад Джерун Еберикт с шестима от Дворцовата стража.
И това беше всичко. Инвеститурата на този ден, деня на Седмото затваряне — или почти, тъй като нямаше единодушие за точната дата — щеше да бъде видяна само от тези малцина. Не според първоначалния замисъл, разбира се. Но имаше нови размирици, последното стълкновение бе най-кървавото досега. Името на краля се бе превърнало в проклятие за гражданството. Списъкът на поканите бе съкратен като мярка за сигурност, ала въпреки това Брис беше изнервен заради присъствието на Джерун Еберикт.
Кралят се приближи към подиума, дългите му копринени роби се хлъзнаха след него по лъскавия мраморен под.
— В този ден Ледер става империя — високо каза Нифадас.