Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
В една от малките стаички със стени от зебло намери Удинаас.
Робът седеше на трикракото столче и вечеряше. Вдигна глава, изненадан от внезапната му поява.
— Храни се спокойно — каза Трул. — Заслужил си го, Удинаас.
— Желаете ли нещо от мен, Трул Сенгар?
— Не. Да. Какво си направил?
Робът килна глава.
— Не ви разбрах.
— С… него. Какво си направил, Удинаас?
— Не много, Трул Сенгар.
— Отговори ми. Какъв си за него?
Удинаас остави чинията си на земята, отпи от чашата вино.
— Поданик, който не се бои от него, предполагам.
— И само… това? Чакай… Да, разбирам. Но защо? Защо не се боиш от него?
Удинаас въздъхна и Трул разбра колко е уморен.
— Вие, всички Едур, виждате меча. Или златото. Виждате… силата. Ужасяващата брутална сила. — Робът сви рамене. — Аз виждам какво му отнема тя, какво струва на Рулад. Ледериец съм все пак — добави той с гримаса. — Разбирам от дълг. — Вдигна очи. — Трул Сенгар, аз съм негов приятел. Това е всичко.
Трул го изгледа, после каза:
— Никога не го предавай, Удинаас. Никога.
Ледериецът извърна очи. Отпи отново.
— Удинаас…
— Чух ви — отвърна му грубо робът.
Трул се обърна да излезе. Но спря и погледна през рамо.
— Не искам да се разделим така. Тъй че, Удинаас, за това, което си направил, за това, което си му дал — благодаря ти.
Робът кимна, без да вдигне глава. Посегна и си взе чинията.
Трул се върна в централния отсек и видя, че е дошъл Ханан Мосаг. Говореше на Рулад.
— Хул вярва, че е близо до един град, надолу по реката. На един ден път може би. Но все пак това пътуване е необходимо, императоре.
Рулад погледна сърдито към стената.
— Войските трябва да продължат. Към цитаделата Бранс. Никакво забавяне, никакви отклонения. Ще отида аз. И Феар, и Трул също. Хул Бедикт ще ни води. И Удинаас ще дойде, разбира се.
— Един К’риснан — каза кралят-магьосник. — И нашите нови демонски съюзници, двамата Кенрил’а.
— Добре, те също. Ще се срещнем при цитаделата Бранс.
— Какво има? — попита Трул. — Какво се е случило?
— Нещо е пуснато на свобода — отвърна Ханан Мосаг. — И трябва да се премахне.
— Пуснато от кого? И с каква цел?
Кралят-маг сви рамене.
— Не знам кой е виновникът. Но допускам, че е освободено, за да се бие срещу нас.
— Някакъв демон?
— Да. Мога само да усетя присъствието му. Волята му. Не мога да го определя. Градът се казва Брус.
Трул кимна замислено.
— Да можеше и Бинадас да е с нас.
Рулад вдигна очи.
— Защо?
Трул се усмихна, но не каза нищо. След малко Феар изсумтя и кимна. Рулад също се усмихна.
Ханан Мосаг ги изгледа поред.
— Не разбирам.
Императорът се изсмя. Грубо, но и малко горчиво.
— Изпращаш ни на поредния подвиг.
Ханан Мосаг пребледня.
Рулад се изсмя пак, този път — с нескрита насмешка.
Феар и Трул се разсмяха с него, а Ханан Мосаг зяпна невярващо.
Много вино бяха изпили, каза си по-късно Трул. Това беше. Много вино.
Серен Педак и бойците от Пурпурната гвардия подкараха конете си през канавката и спряха в края на зеленото поле. От градската порта се бе появил авангардът на Батальона на търговците и Аквиторът позна Преда Унутал Хебаз — яздеше начело на синкавосив кон с бяла грива; животното мяташе нервно глава и тъпчеше нетърпеливо с копита.
— Ако не внимава, този звяр ще започне да скача — отбеляза Лоста. — И тя ще се изтърси по задник насред пътя.
— Което наистина би било лоша поличба — каза Серен.
След малко Преда успя да укроти коня.
— Усещам, че ще падне голямо чакане — въздъхна Лоста.
— Виждам Кралския батальон и Батальона на търговците. Не зная кои други сили са в Ледерас. Не мисля, че южните батальони и бригади са имали време да стигнат дотук, което е неприятно. — Помисли за миг и добави: — Ако прекосим това поле, можем да хванем крайречния път и да влезем през Рибарската порта. Това ще означава да мина през две трети от града, за да стигна до дома си, но пък корабът, за който сте се договорили, ще ви е наблизо.
Лоста сви рамене.
— Ще ви придружим до вратата ви, Аквитор.
— Не е нужно…
— Все едно, така сме решили.
— Тогава, ако не възразявате…
— Нека да е Рибарската порта. Водете, Аквитор.
Ариергардните части на Кралския батальон бяха завили в пресечката пред Вечния дом и вече крачеха в стегнат марш по булевард „Седмото затваряне“. Крал Езгара Дисканар, който стоеше на терасата на Първо крило да гледа официалното тръгване на Преда още от зори, най-сетне се обърна и влезе вътре. Инвеститурата скоро щеше да започне, но Брис Бедикт знаеше, че разполага с още малко време, преди присъствието му да стане наложително.