Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Четирима от гвардейците му бяха на терасата с него. Брис привика единия и нареди:
— Намери ми пратеник.
— Слушам, сър.
Брис зачака, загледан над града. Въздухът бе натежал — не само от влагата и зноя.
Пратеникът дойде — жена, която беше наемал често и знаеше, че може да й се довери.
— Занеси съобщение на брат ми, Техол, в дома му.
— Той на покрива ли ще е?
— Така очаквам. Съобщението е следното — да си стои там. И още едно, за брата Шаванкрат, който пази Техол. Име. Джерун Еберикт. Това е всичко.
— Ясно, сър.
— Върви.
Тя тръгна. Брис закрачи по тесния коридор в крилото на второто ниво. В другия край стъпалата водеха надолу към преддверие, част от централния куполен комплекс. Там завари Финад Морох Неват — седеше на една каменна скамейка.
— Брис, чаках те.
— Надявам се, че не е от дълго. Какво искате от мен, Финад?
— Вярващ ли в богове?
Изненадан, Брис помълча малко и отвърна:
— Боя се, че не разбирам уместността на този въпрос.
Морох Неват бръкна в кесийката на бедрото си и извади очукана плочка, каквито можеше да се намерят сред гадателите по пазарищата.
— Кога за последен път си говорил с Турудал Бризад?
— Първия консорт го няма в двореца — и в двата двореца — от вчера — каза Брис. — Първи евнух Нифадас заповяда всеобщо издирване и се реши, че Турудал е избягал. Не е съвсем изненадващо…
Морох подхвърли плочката и Брис инстинктивно я улови с лявата ръка. Погледна керамичния правоъгълник. Пожълтяла по краищата и нашарена с пукнатини, рисунката се свеждаше до няколко стилизирани щриха, но Брис все пак я разпозна.
— Плочката на Блудния. И какво от това, Морох?
Войникът се изправи. Беше отслабнал, забеляза Брис, и сякаш се бе състарил с десет години, откакто се бе включил в мирната делегация.
— Той е бил тук. През цялото време. Кучият му син е бил под носовете ни, Брис Бедикт.
— За какво говориш?
— За Блудния. За Първия консорт Турудал Бризад.
— Това е… нелепо.
— Имам малко по-грубо определение, Брис.
Кралският защитник го погледна.
— Как стигна до това необикновено заключение, Морох?
— Всяко поколение е имало Турудал-Бризадовци — о, с различни имена, но е бил той. Сцени по гоблените, картини. Мини и огледай кралската колекция, Брис — всичко е там, в главния коридор, и скоро ще бъде преместено. Било е тук, пред очите на всички, стига да намерят повод да погледнат.
— И какъв повод намери ти, Морох?
Гримаса.
— Той ме помоли да направя нещо за него.
Брис изсумтя.
— Нали е бог. — „Уж.“ — Защо ще му трябва помощта ти?
— Защото каза, че ти ще си много зает.
Брис си спомни последния си разговор с Турудал Бризад: „… краят на моята обективност“. Нещо такова.
— Признавам, че изпитвам известен… скептицизъм, Морох Неват.
— Остави го за малко настрана, Брис. Тук съм, за да ти поискам съвет. Нека допуснем най-лошото.
— Един бог да те моли за помощ? Предполагам, че трябва да се преценят възможните мотиви и последствията от приемането или отхвърлянето на молбата.
— Да.
— Това, за което моли, ще бъде ли от полза за Ледер?
— Той каза, че ще бъде.
— Къде е сега?
— В града някъде. Наблюдавал е последните бежанци, пуснати в града, от крепостната стена, така поне ми каза един от стражите ми.
— В такъв случай, Морох, според мен трябва да направиш каквото те моли.
— И да пренебрегна дълга си да браня краля?
— Предполагам, че според бога тази задача се пада на мен.
— Двамата с теб сме почти равни, Брис.
— Знам.
— Може би вярваш, че си по-добрият от двама ни. Аз вярвам в обратното.
— Не ние ще вземем това решение, Морох.
Морох го изгледа продължително, после отрони:
— Благодаря ти за съвета, Финад.
— Колебая се да го кажа, Морох Неват. Но дано Блудния да е с теб.
— Не е смешно — отвърна мечоносецът, обърна се и се отдалечи.
Брис слезе по стълбите. Стигна до главния коридор, спря и се огледа. Стените бяха избърсани, прахът по пода — изтрит. Наоколо се движеха стражи и дворцови служители, подготвяха всичко за предстоящата церемония. Мнозина извръщаха погледи към спящата фигура, свита на кълбо над централната плоча в средата на коридора.
Брис въздъхна и се приближи до Куру Кан.
— Цеда.
Старецът не издаде звук; после се завъртя с гръб към Брис.
— Събуди се, Цеда. Моля те.
Куру Кан вдигна глава, зашари с ръце по пода за лежащите до него лещи, вдигна ги към лицето си.
— Кой ме вика?
— Аз съм, Брис Бедикт.
— А, Финад. — Куру Кан вдигна очи. — Изглеждаш добре.