Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
„Но пък каква връзка биха могли да имат Сините Моранти с Древния бог?“
Разгъна коприната. Ръкавици от тюленова кожа, лъскави сякаш току-що извадени от дълбините на заледено море. Под тях: закалена във вода метателна брадва, изработена в стил, какъвто никога не беше виждала — не беше морантски, със сигурност. Оръжие на морски разбойник, всечените в синьото желязо шарки кръжаха като въртопи. Дръжката бе от някакъв бивник, невероятно голям за всякакъв звяр, който можеше да си представи. От двете страни на оръжието грижливо бяха скътани увити в парцали гранати, всичко тринайсет, една от тях — вече го беше открила — празна, без избухливото вещество, с което бяха натъпкани другите. Странен морантски навик, но й беше позволил да огледа по-отблизо необикновеното майсторство, вложено в изработката на тези съвършени порцеланови глобуси, без риска да се взриви заедно с цялата къща. Вярно, беше чувала, че повечето морантски муниции са направени от глина, но не и тези, незнайно защо. Боядисани с дебела, почти прозрачна глеч, която при все това изглеждаше смътно синкава, тези гранати представляваха — поне за нея — изделия на изкуството. С което разрушението, вложено в същинското им приложение, изглеждаше почти престъпно.
„А тях защо ги имаш, скъпи ми съпруже? Даде ли ти ги някой, или (по-вероятно) си ги откраднал?“
Знаеше, че ако го притисне, ще й каже истината. Но нямаше да направи такова нещо. Успешният брак приема за свято и неприкосновено притежаването на лични тайни. След като се споделяха толкова много неща, други неща трябваше да се затаяват. Малки тайни, разбира се, но все пак скъпи.
Тисера се замисли дали съпругът й е предвидил бъдеще, в което такива вещи ще потрябват. Или беше просто поредната проява на вродената му склонност да събира, чудатост едновременно симпатична и дразнеща, мила и потенциално гибелна (каквито винаги се оказват най-добрите чудатости).
В безкрайните полувидими шарки по порцелановите кълба течеше магия — друга подробност, за която подозираше, че е необичайна.
„Омагьосани муниции — какво си мислят Сините моранти?“
Какво си мислеха, наистина?
Срещу Круппе стояха два празни стола, обстоятелство крайно странно и пренеприятно. Допреди малко бяха заети. От Скорч и Леф, изгълтали набързо по халба, преди да се запътят към местоработата си, нощното бдение при портите на загадъчното имение и неговата загадъчна господарка. Ужасно притеснена двойка, и още как. Свирепото им мръщене издаваше неприсъща за двамата свръхсъсредоточеност. Бяха изгълтали горчивия ейл като вода, като размениха мрачно обичайните вежливи глупотевини. Докато ги гледаше как излизат припряно, напомниха на Круппе за осъдени, тръгнали към бесилките (или на женитба) — доказателство за дълбоката нечестност на света.
Но честността, макар и удобно понятие, беше уклончиво с навика си да се завихря неудържимо около въртопа на личния егоизъм и ако теченията на един се сблъскаха с тези на друг, то честността неизменно се оказваше едностранна монета. В този безмилостен сблъсък можеше да се намери изворът на всеки конфликт, от грандиозните, обхващащи цял континент войни до съседските вражди за кривината на плета.
Но важни ли са тези философски странствания? Без никакъв ефект са те над изнурителните друмища житейски, несъмнено. Прескок, и продължава танцът към тази, следващата сцена на мрачна прокоба, ето, влязъл е през тесния портал на хана „Феникс“, изгърбен и навъсен като лешояд не кой да е, а Торвалд Ном. Поспира се на прага, отвръща на подхвърления мимоходом от Сълти поздрав с разсеяна усмивка, а после тръгва към тезгяха, където Мийзи вече му е наляла халба. И докато посяга да я вземе, Мийзи сграбчва китката му, придърпва го, за да му прошепне няколко навярно важни слова, а Торвалд отвръща с гримаса и неохотно кимва — достатъчно красноречива реакция, та Мийзи да пусне китката му.
Така освободен, Торвалд Ном тръгна към масата на усмихнатия Круппе, смъкна се на един от столовете и изпъшка:
— Много лошо.
— Круппе е смаян, драги братовчеде на Ралик, от това отчайващо отчаяние, от този песимистичен песимизъм. Ей на, навъсеният Торвалд така е зацапал своя свят, че дори подопечните му са заразени. Виж, дори тук мрачният твой облак мрачно пълзи към Круппе. Жестове са нужни, за да избегнем този лъх горчив! — И махна с ръка, пурпурната кърпа изпърха във въздуха като знаменце. — Ах, тъй е много по-добре. Бъди уверен, Торвалд, друже на Круппе, че „лошото“ никога не е тъй лошо, колкото лошо би могло да е, дори да е лошо наистина.