Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
„Помисли здраво над това, Барук, в светлината на професионалните й намерения. Желанието й да си осигури позиция.“
„Би ли могла да се опита отново?“
Осъзна, че вече никак не е убеден в обратното.
Това е време за огледала и трябва, разбира се, вече да се е разбрало. Гладки, със съвсем леки неравности, които да изкривят отражението, да направят онова, което е срещу теб, едновременно познато и смътно променено. Очите се вкопчват, разпознаването идва, тихият ужас избуява. Онова, което те гледа тук, сега, не се шегува, отхвърля увереното намигване, готово е да те поведе със суха и хладна ръка по студената глина на душата.
Хора ще скърбят. За мъртвите, за живите. За загуба на невинност и за отказ от невинност, които са две напълно различни неща. Ще скърбим за избор, направен и ненаправен, за грешките на сърцето, които никога не може да бъдат поправени, за умъртвената болка от стари рани и рани, които предстоят.
Един сивокос мъж върви през Квартала на именията. Никакви подробни описания не са необходими. Кръвта по дланите му е само спомен, но някои спомени оставят петна, които е трудно да отмиеш. Нравът му е такъв, да наблюдава. Света, неговото множество от лица, неговото набраздено от вълни, кипящо море от чувства. Той хвърля мрежи, той дърпа кордите на въдици. Той говори в ритъма на поезията, в звучния звън на песента. Той разбира, че в душата има рани, които не бива да се докосват; но има и други, които се стоплят от нежния допир. Разбира, с други думи, необходимостта от трагичната тема. Душата, знае той, понякога не ще окаже съпротива на разказа, който пуска кръв.
Разтворете старите засъхнали рани. Те напомнят на човек какво е да скърбиш. Напомнят на човек какво е да си жив.
Време за огледала и време за маски. Двете винаги се сговарят да изиграят нашия разказ. Отново и отново, приятели.
Ето, вземете ръката ми.
Той върви към едно имение. Следобедът гасне, привечерта пропълзява през улягащата се прах на деня. Всеки ден има един момент, в който светът току-що е отминал, оставил е след себе си зной, който виси натежал, нераздвижен все още от пробуждането на нощта. Тайст Едур почитат това мигновение. Тайст Андий са смълчани, вцепенени в очакването на мрака. Тайст Лиосан са свели глави и са извърнали очи в скръб по умиращото слънце. В домовете на хората живват огнищата. Хората се прибират в убежищата си и мислят за идващата нощ.
Пред очите на човек стабилността изглежда висяща на косъм, всеки момент ще рухне и ще се разсипе. Несигурността става закон, издига се и властва над всичко друго. За един бард това време е ключ минор, деликатен интервал, изпълнена с мечтание интерлюдия. Тъга се носи из въздуха, а мислите му са изпълнени с кончини.
Стига до имението, придружават го бързо и безмълвно до главната къща, след това по централния й коридор и навън, в градина с високи зидове, където по стените се сипят цветя, влажни цветове се разтварят, за да пият в сгъстяващия се сумрак. Маскираният телохранител го оставя, сам засега в градината, и бардът стои неподвижен, въздухът е сладък и дъхав, ромонът на капещата вода изпълва затвореното пространство.
Спомня си нежните песни, които е пял тук, без съпровода на никакъв инструмент. Песни, извлечени от стотици култури от различни светове. Гласът му втъкава фрагментите за идването на Сянката, събрала току-що отминалия ден и нощта, жадна да дойде.
В музиката и поезията има тайни. Тайни, които малцина знаят и още по-малко разбират. Тяхната сила често се прокрадва в слушателя, неуловимо като мирис при поет дъх, по-малко и от шепот, и все пак способна да преобрази дарения с това, инстинктивен екстаз, който кара грижите да изчезнат, който прави всякаква възвишеност възможна — на ръка разстояние всъщност.
Един опитен бард, един мъдър бард знае, че в определени моменти в хода на цикъла от ден и нощ пътят в душата на слушателя е гладък, безпрепятствен, низ от тежки врати, които се разтварят при допира на перце. Това е най-скъпата тайна от всички. Привечер, нощ и онзи странен период на будност, известен като „бдението“ — да, нощта и тайнственото й приближаване принадлежат на сърцето.
Чува стъпки зад себе си и се обръща.