Сакатият бог

Невероятно, но звукът си бе отишъл и безмълвието, което ги обкръжаваше, се бе сгъстило. Уидал се смъкна на колене и се преви, мъчеше се да си поеме дъх, но някакъв удар му беше счупил ребра и се боеше да се движи, боеше се да вдиша по-дълбоко.

Полуголата жена се отпусна до него и го заболя още повече, щом се подпря на него.

— На това му се викаше бой, крадецо. А за теб май не е свършил.

Трудно му беше с очите — кръвта засъхваше и се мъчеше да ги затвори.

— Не е свършил?

— Ако не ми върнеш бронята, ще трябва да те убия.

Той се пресегна, смъкна шлема и го остави да се изтъркаля от ръцете му.

— Твоя е. Не искам никога повече да я виждам.

— Зли думи — сгълча го тя. — Спаси ти живота десетина пъти този ден.

Беше права за това. И все пак.

— Все едно.

— Вдигни очи, човече. Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Но беше твърде трудно.

— Не. Ти не видя тук от началото. Не ги видя как умираха. Колко време се биха? Седмици? Месеци? Вечност?

— Мога да видя истината за това.

— Не бяха войници.

— Не мисля.

— Не бяха войници!

— Вдигни очи, старче. В името на падналите, погледни.

И той погледна.

Той и шейките, ледериите, кралицата Ян Товис, Сумрак — тези няколкостотин — бяха обкръжени отново. Но този път от Тайст Андий, хиляди.

И нито един от тях не стоеше.

Бяха на колене, с наведени глави.

Уидал се извърна и понечи да се изправи.

— Не съм този, който трябва да види това…

Но жената до него го хвана за ръката и го дръпна долу.

— Не. — Също като него гледаше Ян Товис, която все още бе на колене над тялото на брат си, все още държеше очите си стиснати, сякаш не можеше да задържи в ума си всички истини пред себе си. — Още не.

Сержант Келоуз седеше до кралицата, мечът Хуст бе положен на бедрата му. Той също сякаш не можеше да вдигне очи, да погледне извън скръбта в душата си.

И всички други, слепи за всичко, което ги обкръжаваше. „О, никой ли няма да вдигне очи? Да погледне и да види тези, които станаха свидетели на всичко, което сторихте? Вижте как ви почитат… но не, те вече са извън тези неща. Надживели са ги.“

Група Тайст Андий се приближаваше от брега горе. Нещо познато сякаш имаше в тях… Уидал присви очи, а след това изсъска проклятие и бавно се изправи. Нимандър. Скинтик. Десра. Ненанда. Но това не бяха хилавите същества, които познаваше някога — „ако изобщо са били това, за което ги мислех. Ако всичко е било скрито тогава, вече не е. Но… Аранта? Кедевис?“

— Уидал. — Гласът на Нимандър беше хриплив, уморен, пресекнат.

— Ти намери народа си — промълви Уидал.

— И ти — своя.

Отговорът го нарани дълбоко. Не искаше да мисли за това. Уидал поклати глава.

— Шейките и ледериите островитяни, Нимандър — виж какво направиха.

— Удържаха Първия бряг.

И Уидал разбра защо е така пресекнат гласът на Нимандър. Сълзи се стичаха по страните му. Заради всичко, което бе видял — което трябваше да е видял, защото със сигурност бе летял сред черните дракони — от този бряг и тази битка.