Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Костите й се разтърсиха от някакъв далечен звук… или беше вътре в нея? „Да, вътре, и все пак… далечен. Далечен като надежда. И това е бряг, до който никога няма да стигна.“ Разтърси я цялата. Разтърси дори труповете под нея и тези отстрани.
Само двама вече стояха до нея. Двама от нейните, последните, които продължаваха да се бият.
Не беше нужно да погледне, за да разбере кои са. Любовта, изпълнила цялата празнота вътре в нея, вече можеше да ги побере, като ухания. Бревити, която си въобразяваше, че приятелката й Пити все още е с нея, че все още се бори за достойнството, което винаги бяха търсили, което някога си бяха мислили, че могат да намерят с измама и лъжа. Шарл — милата, младата, древната Шарл, която изобщо не знаеше как да се бие, която знаеше само, че не е успяла да спаси братята си и че няма повече да се провали.
Има всякакви видове любов. И тя с почуда осъзна, че вече ги познава всичките.
Пред нея, само на пет крачки, пет прости крачки, ако можеше да върви, лежеше тялото на брат й.
Нов трус.
„Пули. Съжалявам.“
„Нищо красиво няма в това да умреш млад, освен ако вече не си бил стар.“
Вече нямаше вещици, които да отнемат силата й. Надигна се на ръце и колене и продължи към Йедан. Щом стигна, видя, че едната му ръка помръдва.
Коленичи до него и се взря в лицето му: единственото, което не беше смачкано до неузнаваемост. Видя, че устните му се движат, и се наведе към тях.
— Любими братко — прошепна. — Аз съм, Ян.
— Виждам го — отвърна той шепнешком.
— Какво виждаш?
— Виждам го. Ян. Там е, точно пред мен. — Разкъсаните му устни се усмихнаха.
— Йедан?
— Най-после — въздъхна той. — Най-после съм… у дома.
Кралицата им и тялото на принца им вече бяха остров над море, а последните от тях се бяха сбрали наоколо, за да удържат вечно свиващия се бряг. А над всичко това три черни дракона се сражаваха с десет бели, а после останаха само два срещу десет.
Обкръжили острова и неговия бряг, лиосаните връхлитаха на вълни от стомана и гняв. Бяха гладът на океана и този глад бе вечен и неутолим.
Но земята трепереше. Тресеше се. И източникът на този постоянен барабанен тътен се приближаваше.
Замаяният Нимандър се мъчеше да намери изход. Като че ли трябваше да се въплъти, и то скоро, а след това трябваше да се опита някак да се противопостави на волята на Силана. Трябваше да се бие с нея, да се опита да я убие. Но знаеше, че ще се провали. Тя щеше да прати срещу него своите братя и сестри, а ужасът от кръвта, която щеше да се пролее, бе твърде голям, за да го понесе.
Сандалат Друкорлат седеше на трона и мърмореше нещо. „Мога да я убия. В края на краищата не съм ли оцапал вече достатъчно ръцете си с кръв на Тайст Андий? А след това, ако по някое чудо се наложим тук, какво пък, някой узурпатор би могъл да вземе този трон. Това също е правено преди.“
„И новото кралство Карканас ще се роди сред пепелища и убийства. Да, бих могъл да направя това. Но виж я, Нимандър — тя дори не те помни. В лудостта й аз съм моят баща. Сандалат, наистина ли не помниш? Уидал и аз — ние те излъгахме. Ужасна злополука, убийство, което така и не съществува.“
„Отново ли трябва да те излъжа?“
„Не, не мога.“
Имаше призраци в този дворец. В същата тази зала. Никога не бе усещал така осезаемо присъствието им, сякаш безброй векове се бяха съживили точно в този момент. Сякаш всички паднали се бяха завърнали, за да видят края на всеки блян.
— Апсал’ара — прошепна той. — Имам нужда от теб.
Отвърна му шепот:
— Не от нея се нуждаеш.
Сандалат погледна отгоре падналия в краката й Аномандър Рейк, усмихна се и бавно извади камата си. „Но той няма меча. Не е направил онова, което се закле да направи. Как мога да го убия сега?“
„Погледни го обаче! Това… същество. Срещу могъщия Драконъс? Невъзможно. Подозирах го, още на острова. Онзи счупен прозорец, тялото, лежащо на камъните. Колко малко бяха следовниците му тогава, колко жалко беше безсилието му.“
Нов глас проговори:
— Ако не освободиш Силана, Орфантал ще умре.
Сандалат вдигна глава. Там, където допреди миг бе Аномандър — в онзи дързък, измамен миг на гневна закана — пред нея стоеше призрак. Жена, млада, и тя я познаваше… „не, не я познавам. Няма да я позная. Отказвам. Как може мислите ми да призовават призраци?“
„Силана? Кой говореше за нея? Аз ли бях?“
Изръмжа на застаналия пред нея призрак:
— Не те познавам.
Призракът отвърна с усмивка:
— О, познаваш ме. Познаваш ме много добре, доколкото помня. Аз съм Фаед. Брат ми… — и тя посочи Аномандър в краката си — е толкова доблестен, че би предпочел да срещне края си, тук и сега, вместо да те нарани още. И никога не ще те заплаши с онова, което бездруго не може да причини — каквато и да е цената — на своя народ, на онези обречени човешки същества на Първия бряг.