Сакатият бог

Боен водач Гал чуваше родилните мъки на жена си. Виковете й го изпълваха с ужас. Можеше ли да има нещо по-жестоко от това? „Да донесеш дете на този свят. Кълна се в Падането на Колтейн, не сме ли пролели достатъчно сълзи? Не носим ли техните белези за доказателство?“

Помъчи се да се обърне, загърнат в дебелите кожи, не искаше да слуша повече това, но ле можа да помръдне. Все едно, че тялото му бе умряло този ден. „Родено от умираща майка. Кой се събира около нея сега? Шелемаса. Последната оцеляла шаманка. Но няма никакви дъщери. Никакви синове с жените им. И мен ме няма, и при това дете, това последно дете, за първи път няма да видя как ражда жена ми.“

Нож се опря до бузата му. Гласът на Джастара изсъска в ухото му:

— Ако не идеш при нея веднага, Гал, ще те убия.

„Не мога.“

— Ще те убия за това, че си такъв страхливец. Чуваш ли ме, Гал? Ще направя така, че писъците ти да удавят света — дори виковете на жена ти — или забравяш? Аз съм Семк! Цялата тази нощ — ще я превърна във вечното ти изтезание. Ще се молиш за край — и ще ти го откажа!

— Тогава го направи, жено.

— Не трябва ли бащата да коленичи пред майката? По време на раждане? Не се ли прекланя пред силата, която той самият не притежава? Не гледа ли в очите на жената, която обича, за да види странната, ужасяваща сила — как тя самата дори не го вижда, как гледа покрай него — или не, как гледа вътре? Не трябва ли един мъж да се смири?! Кажи ми, Гал, че отказваш да видиш това отново — един последен път в живота си!

Той примига. Върхът на ножа се бе забил дълбоко, вече стържеше в костта на бузата му. Усети кръвта, стичаща се към челюстта и ухото му.

— Детето не е мое — прошепна.

— О, твое е. Глупак, не можеш ли да го разбереш? Това ще е последното дете на Хундрил! Последното от Изгорените сълзи! Ти си Боен главатар Гал. То ще се роди и ще те погледне в лицето! Как смееш да откажеш това?!

Дъхът му излизаше накъсан. „Останало ли е това в мен? Мога ли да намеря силата, която иска тя от мен? Толкова… много изгубих. Толкова много.“

— Това е нашата последна нощ, Гал. Бъди нашият Боен водач за последен път. Бъди съпруг. Бъди баща.

Плаха, трепереща ръка зашари по кожите, които го загръщаха, и той се зачуди. „Моята ръка? Да.“ Простена и се надигна с усилие. Ножът се хлъзна по окървавената му буза. Взря се в Джастара.

— Синът ми… добра жена си е взел.

Очите й се разшириха. Лицето й пребледня.

Гал отметна завивките и посегна за оръжейния си колан.