Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Искам само сина си — прошепна Сандалат. — Той го взе и си го искам!
— Това не е Аномандър Рейк — заяви Фаед. — Това е синът му. Как може да не го помниш, Сандалат Друкорлат? На островите, отвъд морския простор — ти ни прие все едно, че бяхме децата ти. Сега Нимандър е тук, моли те да освободиш Силана — да спреш унищожението на Карканас.
Сандалат се изсмя презрително.
— Мога да надуша лъжите — изпълнили са тази зала. Десет хиляди лъжи изградиха този замък, камък по камък. Помниш ли какво каза Галан? „В корените на всяка велика империя ще намериш десет хиляди лъжи.“ Но тогава не беше сляп, нали? Изобщо не ти повярвах, Фаед.
— Но повярва на Нимандър.
Тя примига. „Нимандър?“
— Права си. Той не лъже. Какъв проклет глупак, също като баща си, и виж докъде ни доведе това.
— Твоят син Орфантал ще умре, Сандалат Друкорлат, ако не освободиш Силана.
— Орфантал! Доведи го при мен!
— Веднага след като отстъпиш трона и цялата власт, която ти дава той. След като освободиш Силана от волята си.
Тя облиза устни. Взря се в странно безизразните очи на призрака. „Помня тези очи, разбирането в тях. Съзнанието, че знам истината й. Фаед. Користната. Безскрупулната.“
— Ти си лъжкинята сред нас!
Фаед кривна глава и се усмихна.
— Никога не съм те харесвала, вярно. Но никога не съм те лъгала. Е, искаш ли да видиш сина си, или не? Това предлагам.
Тя се взря в призрака, а след това — надолу към Аноман… не, Нимандър.
— Никога не си ме лъгал, Нимандър. Вярно ли казва сестра ти?
— Не питай него! — сопна се Фаед. — Преговаряме ти и аз. Сандалат, точно ти от всички би трябвало да разбираш какво става тук. Знаеш как е със заложниците.
— Орфантал не е заложник!
— Събитията промениха нещата — тук има нови сили.
— Това не е честно!
Смехът на Фаед я прониза като нож.
— Заложницата хленчи колко е нечестно всичко.
— Недей.
— О, милост ли трябва да проявя?
— Престани!
— Добре — каза Фаед. — Ще ти дам този… дар. Оттегли се в килията в кулата, Сандалат. Знаеш я. Заключи вратата отвътре, за да не може никой друг да влезе. Остани там. Изчакай сина си. А когато дойде, е, тогава можеш да отключиш вратата. За да го вземеш в прегръдката си.
„Стаята ми. Моята мила, съвършена стая. Ако изчакам там. Ако се скрия там, всичко ще е добре.“ Сълзи потекоха по лицето на Сандалат.
— Да — прошепна тя. — Моят син.
— Ще отстъпиш ли трона? — попита Фаед. — Трябва да стане сега. Щом го направиш, можеш да идеш в стаята си, Сандалат. Там ще си в безопасност и ще го чакаш.
Онова, което се изливаше от очите й, сякаш нямаше край. Стана, камата падна от ръката й и издрънча върху камъните. „Моята стая, да. Там съм в безопасност. И ключът е там, там на вратата. Ключът, който да ме опази.“
„Силана — чуй ме. Ще видя моя син! Те ще ми го доведат! Но първо трябва да те освободя. Елейнт, ти си свободна.“
„И скоро всички ще сме свободни. Всички ние, заложниците. Най-сетне ще бъдем свободни.“
И Сандалат Друкорлат, хлипаща като възбудено дете, избяга от тронната зала, а Нимандър извърна поглед към призрака на Фаед.
Тя се взря в него безизразно.
— Заклех се да те изтезавам. Братко мой. Убиецо мой. Да те изтезавам до края на дните ти. Но ето, че ти ме връщаш… у дома.
Очите му се присвиха подозрително. Никога не й беше имал вяра.
— Иди при другите, Нимандър. Няма много време.
— А ти? — попита той.
Фаед сякаш омекна пред очите му.
— Една майка седи в една кула и чака своя син. Ще държи вратата заключена. Ще чака тропота на ботуши по стъпалата. Ще ида да й правя компания.
— Фаед…
Призракът се усмихна.
— Ще наречем ли това покаяние, братко?
Ударите кънтяха, отскачаха от бронята му, а под стегнатите железни пластини, плочки и ризница плътта му бе натъртена, нацепена и премазана. Нечие копие изстърга в ръба на шлема му и изметна главата му настрани. Уидал замахна с боздугана, усети как някакъв щит се пръсна под удара и чу как някой изрева от болка. Полузаслепен — кръв замъгляваше лявото му око — натисна напред, за да довърши лиосана.
Вместо това го блъснаха с щит в хълбока. Уидал залитна, препъна се в оплетените крака и ръце на мъртъвците и падна.
Над него надвисна лиосан и замахна надолу с меча си.
Странна черна резка блокира удара като мълния… и лиосанът изрева в предсмъртна болка и рухна.
Над Уидал се надвеси полугола жена с лъснали от пот мускули. Държеше обсидианов нож, от който капеше кръв. Наведе се още и притисна лицето си в решетките на забралото.