Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
Оттук се разклоняваха три улици, на изток, на запад и една право на север, към центъра на града. Лорейн беше изпратила двеста от Планинските си копия там, а други сто и петдесет беше разположила на изток и на запад. Мъжете стояха в готовност, в случай че красиянците успееха да разбият портата.
Стрелците бяха коленичили покрай прозорците в стените на къщата на вратаря. Онези, които гледаха на юг, стреляха непрекъснато, а няколко момчета бързаха да попълнят изпразнените им колчани. Мъжете, които се намираха над върха на крепостната стена, стреляха само от време на време, но самият факт, че стрелят, беше притеснителен.
Лийша отиде до източната стена и погледна към Дървените войници и доброволците, които режеха въжетата на куките и отблъскваха стълбите. Тук-там по някой красиянец успяваше да стигне до върха и да започне да коли защитниците, докато стрелците не го улучеха. Дървените войници се биеха смело, но дал’шарумите бяха създадени за това.
Лийша си пое дълбоко дъх, стегна се и се отправи към южната стена. Уонда отново тръгна пред нея, разговаряйки с лорд Мансън — капитана, командващ стрелците. Мъжът погледна неуверено към Лийша, но знаеше, че няма смисъл да протестира.
— Пиърс, свободен си — извика сержантът на един от стрелците, който беше заел позиция до най-източния ъглов прозорец.
Уонда се озова до прозореца, преди Лийша да направи и една крачка, и надникна навън, за да се убеди, че е безопасно. Внезапно се дръпна назад, заедно с останалите мъже. Силен удар разтресе портата и през прозорците влетяха отломки, гъст прах и парчета натрошени тухли.
Уонда изчака за миг, след това отново надникна, кашляйки.
— Добре, господарке. Бързо сега, докато презареждат. После си тръгваме.
— Честна дума — съгласи се Лийша.
Но когато погледна към красиянските войници, сърцето ѝ замря. Двайсет хиляди. Това беше число, което тя разбираше логически, но съвсем друго беше да го види в действителност. Бяха толкова много. Дори да не успееха да разбият вратата, накрая щяха да надвият стражите по стената.
„Гаред — помоли се тя мислено, — ако някога е трябвало да направиш нещо добро, сега е моментът. Трябва ни чудо.“
По-голямата част от войската беше струпана отзад, огромна кавалерия и хиляди пешаци, готови да атакуват, щом портата падне. Мендингските отряди влачеха отломки от опожарените селища и пълнеха кошниците на обсадните машини. Повечето просто стреляха на сляпо по града, но една беше издърпана по-напред, за да обстрелва по-точно портата. Хората на Мансън бяха съсредоточили стрелбата си точно върху тези воини, но пред тях бяха застанали други с припокриващи се щитове, за да пазят работещите.
Красиянците отвърнаха на стрелбата. Разнесе се свистене и стрела от скорпион прониза един от анжиерските стрелци. Плоското ѝ острие изскочи от гърба му и той отлетя назад, вече мъртъв.
Всички се обърнаха към трупа, който лежеше чак до северната стена. Лийша инстинктивно понечи да изтича при мъжа, но съзнанието ѝ подсказа, че няма смисъл. Никой не можеше да оживее след подобен удар.
— Ако все още сте живи, престанете да зяпате и стреляйте! — изрева Мансън и мъжете се заловиха за работа.
Уонда се размърда нервно, но Лийша не ѝ обърна внимание и се осмели отново да надзърне през прозореца и да огледа боеприпасите, които товареха мендингите. Повечето бяха големи парчета натрошена зидария, като онези, които миг преди това се бяха разбили в портата. Ако това беше единственото, което отрядите успяваха да съберат, значи, портата беше в безопасност.
Но още докато тази мисъл минаваше през главата ѝ, тя видя приближаващата се каруца с натоварения в нея солиден каменен къс — високата двайсет фута статуя на Райнбек Втори с дебела основа. Това щеше да е най-голямото изпитание досега, но защитите щяха да го издържат.
„Надявам се“, помисли си тя.
Но докато натоварваха статуята, кай’шарумът вдигна ръка, давайки знак на екипите да изчакат. Стрелците и от двете страни продължаваха да стрелят, мъжете се биеха и падаха от стената, но тежката артилерия замлъкна.
— Какво чакат? — попита Лийша.
Разбра миг по-късно, когато прозорците се затъмниха едновременно и през тях нахлуха красиянски наблюдатели, спуснали се с въжета от покрива.
Всичките бяха облечени в черно и нямаха нито копия, нито щитове. Не носеха своите отличителни подвижни стълби, но Лийша беше виждала наблюдатели и преди и ги разпозна по мълчанието им, уменията и екзотичните им оръжия.
Няколко стрелци паднаха със забити в главите и вратовете ками, а мъжете нахлуха в стаята. Уонда едва успя да изблъска Лийша настрани от пътя им.