Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Императоре, на мен и сега не ми липсва нищо. Не се нуждая от обещания. Моля ви, не исках да ви обидя с това. Казвам само, че няма нужда от обещания.
Тъмните очи на Рулад изведнъж се изпълниха с болка, скръб и тъга, която прониза дълбоко Удинаас. Единственото, което можа да направи, бе да не извърне поглед.
— Вече бих искал вино, Удинаас. — Каза го с тон, изпълнен с дълбока тъга. — Два бокала, за теб и за мен. Ще пием и няма да мислим. За нищо. Ще си говорим. За несъществени неща може би.
Удинаас отиде до масата, на която беше поставена кана ледерийско вино. И заговори, докато пълнеше двата бокала.
— Веднъж посетих Дреш. И ядох пушена змиорка от Мъхнатата река. Искате ли да ви разкажа за змиорките от Мъхнатата река, императоре? — Тръгна с двата бокала към седящия на трона Рулад.
— Несъществено ли е?
Удинаас се поколеба.
— Да.
— Тогава добре, Удинаас. Искаме.
Серен Педак и бойците от Пурпурната гвардия яздеха в лек тръс. На половин левга пред тях беше град Дисент, защитен със стена някога — но строителите отдавна бяха отмъкнали камъните. Оттогава градът се беше разраснал и бе погълнал околните селца и стопанства. Сега обаче Дисент също едва се виждаше, на свой ред погълнат от лагерите поне на три войски.
— Бригада Червена ярост — каза Серен, докато оглеждаше знамената в далечината. — Батальон Змийски пояс и Разцепената бригада.
— Ще можем ли да минем направо? — попита Лоста.
Тя го погледна и кимна.
— Мисля, че да. Просто се стреснах. Ако само това е останало от пограничните армии…
— Теренът наоколо не е идеален за битка — отбеляза Вреченият. — Бих се изненадал, ако кралят ви е решил да изчака едурите тук. Има ли според вас някое по-подходящо място наблизо?
— Цитадела Бранс, сред хълмовете на североизток от Дисент.
— И Дисент е най-близкият голям град?
— Освен самия Ледерас.
— Значи лагерът е временен. Когато Тайст Едур се приближат, тези три армии ще се изтеглят към цитадела Бранс. Стига командващият ги да има капка ум в главата. Във всеки случай възможно е други ледерийски сили вече да чакат там, при цитадела Бранс, Аквитор. Въпрос на логистика е да се задържат тези тук.
— Дано да сте прав. Макар че не знам дали вече има някакво значение.
— Далече сме от морето, Серен — каза Лоста. — Демонът, когото Едур са оковали, не може да стигне дотук, а това донякъде изравнява нещата.
„Умно.“
— Още ден до стражевия пост и на другия ден би трябвало да стигнем Ледерас, много преди залез-слънце.
— Можем ли да го ускорим, Аквитор? Войниците в лагера дали ще са склонни да сменим конете?
— Ако настоя — да.
— Заради желанието ви да говорите с краля?
— Да.
— А ще го направите ли? В смисъл, ще говорите ли с него?
— Не.
Мъжът помълча. Тя изчака.
— А в Ледерас? Какво ще правите, когато пристигнете?
— Мисля, че ще трябва да забърсвам прах.
— Моля?
— Къщата ми е затворена. Нямах възможност да изпратя съобщение на хората си. И на двамата.
— Само двама? Оставили сте имуществото си без охрана?
Тя се усмихна.
— Нямам нищо ценно. Крадците са добре дошли. Е, бих предпочела да са ми оставили поне мебелите… Мисля все пак, че съседите наглеждат дома ми.
Вреченият се загледа напред.
— Ще се наложи да се разделим, Аквитор. Трябва да се свържем с новия си работодател. Вероятно скоро ще отплаваме.
„Преди градът да бъде окупиран и затворен.“
— Разбирам.
— Сигурно на борда ще се намери място…
Тя поклати глава.
— Аз съм ледерийка. Мисля, че се напътувах достатъчно.
— Разбирам. Все едно, предложението си остава.
— Благодаря. — „Отново бягам.“
Корло, който яздеше зад тях, подвикна:
— И внимавай, момиче. Мокра е опасен, ако не го държиш под контрол.
Вреченият извърна глава и я изгледа.
Тя само сви рамене.
22.