Друговремец [bg]

Опитах се да прикрия неприязънта си към развоя на ситуацията и съжалението, че съм го наранила, с превзета грубост:

- Така ти се пада, като се въргаляш из полята и търчиш през храсти и камънаци. Казах ти да не движиш ставата - сигурно вече имаш и скъсани мускули.

Това само го развесели.

- Е, нямах много избор. Ако не бях размърдал рамото, нямаше да размърдам нищо повече. Мога да се оправя с един червен мундир с една ръка, може би дори с двама - рече самохвално, - но не и с трима. А и ти ще ми го оправиш пак, когато стигнем, накъдето сме тръгнали. - Притегли ме към себе си.

- Така си мислиш ти - отвърнах студено и се отдръпнах от лепкавата му риза. Той даде сигнал на коня си и потеглихме. Мъжете бяха в много добро настроение след схватката, смееха се и се шегуваха. Участието ми в предотвратяването на засадата получи много похвали и неколцина пиха в моя чест от манерките си.

Предложиха ми, ала отказах, понеже и така ми бе трудно да стоя на седлото. От разговорите разбрах, че врагът е бил малоброен английски патрул с мускети и саби.

Някой подаде манерка на Джейми и докато той пиеше, усетих миризмата на силния алкохол. Не бях жадна, но лекият остатъчен аромат на мед ми напомни, че умирам от глад, при това не отскоро. Стомахът ми се възпротиви на тази небрежност със смущаващо силно къркорене.

- Ей, Джейми! Гладен ли си, бе? Или си носиш гайдата? - извика Рупърт, неразбрал кой е източникът на шума.

- Достатъчно съм гладен, за да си изям гайдата - отвърна Джейми, поемайки галантно вината. Миг по-късно манерката отново стигна до лицето ми.

- По-добре си пийни - прошепна ми той. - Няма да ти напълни корема, но ще забравиш, че си гладна.

Надявах се да забравя и друго. Надигнах манерката.

Спътникът ми се оказа прав - уискито запали малък, топъл огън в стомаха ми и уютно заличи глада. Яздихме няколко километра без проблеми, като се редувахме с юздите и манерката. До една разнебитена къщурка обаче дишането му се превърна в пресекливо пъхтене. Равновесието ни, което досега поддържахме под формата на спокойно поклащане, стана много по-нестабилно. Обърках се - аз не бях пияна, така че нямаше как той да е.

- Спрете! Помощ! - извиках. - Ще падне!

Спомних си последното си неподготвено падане и нямах намерение да го повтарям. Обградиха ни тъмни фигури и настъпи объркано мърморене. Джейми се плъзна от седлото като чувал картофи, за щастие - в нечии ръце. Останалите слязоха от конете и го положиха на земята, докато сляза и аз.

- Диша - рече някой.

- Колко много ми помогна! - сопнах се, докато бясно търсех пулс. Най-сетне открих - бърз, ала доста силен. Поставих ръка на гърдите му и ухо до устата му, като усетих равномерно дишане - нямаше го онова пъхтене отпреди малко. Изправих се.

- Мисля, че просто е припаднал - рекох. - Сложете дисаги под краката му и ми донесете вода, ако има. - С изненада установих, че незабавно се подчиняват на заповедите ми. Явно младежът беше много важен за тях. Той изстена и отвори очи като черни дупки на слабата звездна светлина. Лицето му приличаше на череп - бледа кожа, опъната около очите.