Друговремец [bg]

Мустакатият явно не смяташе това за добра идея, където и да отиваха.

- Защо не я оставим?

Дугал го изгледа с нетърпение, но позволи на Мърто да обясни:

- Където и да са червените мундири сега, до изгрев ще са тук. Значи скоро. Ако тази е английски шпионин, не можем да я остави, та да им каже накъде сме тръгнали. А ако не се спогажда с тях - той ме изгледа, - не можем да оставим сама жена по фуста. - Поразведри се, докато опипваше плата на полата ми. - Може и да струва някакъв откуп. Малко е облякла, но е хубаво.

- Пък и може да ни е от полза по пътя- прекъсна го Дугал. - Знае да лекува. Сега обаче нямаме време за това. Ще трябва да минеш без „дезинфекциране“, Джейми - добави и тупна младежа по гърба. - Можеш ли да яздиш с една ръка?

- Да.

- Добро момче. Ето. - Подхвърли ми мазния парцал. - Превържи го. Тръгваме веднага. -Обърна се към Мърто и дебелия Рупърт. - Вие двамата доведете конете.

Заобръщах с погнуса парцала в ръцете си.

- Не мога да го използвам. Мръсен е.

Не го видях да помръдва, но в следващия миг едрият мъж стискаше рамото ми, а тъмните му очи бяха на сантиметри от моите.

- Действай!

Бутна ме назад и закрачи към вратата след двамата си подчинени. Разстроена, аз се заех да превържа раната. Не смеех дори да се замисля за парчето плат, което искаха да използвам.

Потиснах ужаса и объркването и затърсих нещо по-подходящо. След известно време се спрях на парчетата изкуствена коприна, които откъснах от ръба на полата си. В никакъв случай не бяха стерилни, но пък най-чистият материал, с който разполагах.

Ленената риза на пациента ми бе стара и износена, но изненадващо здрава. С малко усилия разкъсах остатъка от ръкава и импровизирах клуп, в който да вкара ръката си. Отстъпих назад, за да огледам резултата, и се блъснах в едрия, който безшумно се бе върнал, за да наблюдава.

Гледаше одобрително.

- Добра работа, моме. Хайде, готови сме.

Дугал хвърли монета на жената и ме изведе от колибата, последван бавно от бледия Джейми. Оказа се много висок, десетина сантиметра над иначе високия Дугал.

Рупърт и Мърто бяха при конете, шест на брой, и им мълвяха нещо на келтски, за да ги успокоят. Нямаше луна, ала звездите се отразяваха в металните части на сбруите им като късчета лъскав живак. Вдигнах очи и дъхът ми почти секна - не бях виждала толкова много звезди. Завъртях глава и се досетих: нямаше ги града и светлините му, които да забулват нощното небе.

И се вцепених, смразена по-дълбоко, отколкото биха могли да ме смразят нощните повеи. Нямаше ги града и светлините му. „Какъв град?“, бе попитала жената в колибата. Бях свикнала с режим на тока и въздушни нападения, така че в първия миг не ми се стори странно. Но войната беше свършила и светлините на Инвърнес трябваше да се виждат от километри.

В мрака мъжете представляваха безформени силуети. Зачудих се дали да не опитам да се измъкна, но Дугал сякаш предугади мисълта ми, хвана ме за лакътя и ме задърпа към конете.