Правилата на лова [bg]

Фицдуейн вече спеше. Усмивката не беше слязла от лицето му.

Килмара погледна Фолей, после Катлийн.

— Вие двете сте голяма работа — каза той. — Не знаете кога да спрете. Добри хора — усмихна се. — Можете да се присъедините към рейнджърите по всяко време.

Линда Фолей и Катлийн Бърк се усмихнаха уморено. Току-що бяха свършили максималното, на което бяха способни за момента, поне така мислеха. Приемникът на Линда започна да издава сигнали и тя примирено вдигна рамене и отиде да отговори на повикването. На излизане се обърна и направи знака на успеха.

Катлийн беше изтощена. Гледаше Фицдуейн, а не мониторите. Подходът не беше научен, знаеше това, но и така забелязваше разликата. Сега мъжът имаше излъчване. Бореше се за живот.

— Колко време ще е нужно, за да се възстанови напълно? — попита Килмара.

— Това е невъзможен въпрос — ужасена отвърна Катлийн. — И преждевременен. Все още е в критично състояние.

— Само тялото му — каза Килмара.

Катлийн го погледна.

— Четири месеца, шест месеца, година. Ранен е лошо. Много зависи от самия човек. Кой е той все пак? Като изключим някой фермер, който случайно се е спънал в пушката си, жертвите с огнестрелни рани са рядкост в тази част на света. А ето и вас самите — тя посочи Килмара и въоръжените рейнджъри, които охраняваха Фицдуейн. — Хора с оръжие в моята болница. Това не ми харесва. Иска ми се да вярвам, че е необходимо. Бих желала да знам защо е нужно.

Килмара се усмихна.

— Ще ви кажа на чаша чай или може би нещо по-силно. Заслужили сте го.

Намериха малък офис зад стаята на сестрите. Една сестра им донесе две големи чаши чай, а Килмара извади своята манерка. Катлийн би пийнала една глътка, но все още беше на повикване. Килмара доля в чая си и ароматът на ирландското уиски изпълни въздуха. Той наистина не проумяваше как човек може да пие скоч.

— Вашият пациент — Хюго Фицдуейн — е анахронизъм. Първият Фицдуейн, дошъл в Ирландия преди седемстотин години, бил нормандски рицар. Понякога си мисля, че Хюго има повече общи неща с него, отколкото с двайсети век. Живее все още във фамилния замък и държи на ценности като чест и дълг и саможертва в името на каузи, в които вярва, и хора, които обича.

Катлийн се приведе напред и прочете името на персоналната му значка.

— И какво общо имате с него вие, полковник Килмара?

— Той служеше под мое командване в Конго. Биеш се редом с някого и разбираш какъв е. Сприятелихме се. Хюго напусна армията и стана военен фотограф. Пътуваше от една гореща точка до друга, но поддържахме връзка. Преди няколко години реши, че се е наситил, но после попадна на нещо отвратително на собствения си остров. Беше свързано с тероризма и той го ликвидира с малко помощ от моя страна. Имаше голяма сеч. След това искаше само да се установи в замъка си и да има семейство. По душа е нежен човек.