Декстър: Острието на ножа [bg]

— Къщи — каза той.

— Да — изревах. — Понякога в тях дори има хора. — Той гледаше как къщите отминават покрай нас, после, когато започнаха да изчезват зад гърба ни, отново се намести на хладилника. Обърна се още веднъж да ги погледне, когато вече почти не се виждаха. След това само си седеше, докато не стигнахме до Фой и не намалихме скоростта. Включих мотора на неутрално, спуснах котвата, изчаках да се закачи здраво, после изключих мотора.

— Добре, Коуди — казах. — Време е да убием някоя риба.

Той се усмихна — изключително рядко събитие — и каза:

— Добре.

Гледаше ме с немигащо внимание, докато му показвах как да наниже скаридата на кукичката. После опита сам, промушваше куката много бавно и внимателно, докато връхчето й не се показа. Погледна я, после мен. Кимнах и той отново погледна скаридата, после пипна връхчето на кукичката.

— Добре е — казах. — Сега я пусни във водата. — Той ме погледна. — Рибите са там — казах. Коуди кимна и заметна през борда. И аз метнах моята въдица и зачакахме. Лодката леко се поклащаше.

Коуди бе абсолютно, напрегнато съсредоточен. Може би поради комбинацията от открита вода и малко момче не можех да не мисля за Рийкър. Въпреки че не можех да го разследвам открито, смятах, че е виновен. Кога щеше да разбере, че Макгрегър е изчезнал, и какво щеше да направи след това? Много вероятно беше да изпадне в паника и да се опита да изчезне и все пак колкото повече мислех, толкова повече се чудех. Има си нормално човешко нежелание да зарежеш целия си живот и да започнеш отначало на друго място. Може би просто щеше да е предпазлив известно време. Ако станеше така, можех да си запълня времето с допълнително изучаване на моя доста изключителен списък лица около онзи, който беше създал Виещия зеленчук на Северозападна четвърта улица. Фактът, че това приличаше много на заглавие от серията за Шерлок Холмс, не го правеше по-малко спешно. Трябваше някак да неутрализирам Доукс. Някак, по някакъв начин, някога трябваше да…

— Ти ще ми станеш ли татко? — внезапно попита Коуди.

Чист късмет си беше, че в устата ми нямаше нищо, което би могло да ме задави, но в момента усещах, че нещо е заседнало в гърлото ми, приблизително с размера на коледна пуйка. Когато отново бях в състояние да дишам, успях да изпелтеча:

— З-защо питаш?

Той все така гледаше връхчето на въдицата си.

— Мама казва, че може би.

— Така ли? — попитах и той кимна, без да ме погледне.

Главата ми се завъртя. Какво си мислеше Рита? Бях толкова потънал в тежката работа да набия в гърлото на Доукс собствения си фалшив образ, че всъщност съвсем не бях помислил какво става в главата на Рита. А явно трябваше. Можеше ли тя наистина да си мисли, че… че… Това беше немислимо. Но предполагам, че по странен начин това би могло да има смисъл, ако си човешко същество. За щастие аз не съм и тази мисъл ми изглеждаше напълно ексцентрична. „Мама казва, че може би“? Може би ще стана баща на Коуди? Което означаваше, хм…