Декстър: Острието на ножа [bg]

Крачих из апартамента известно време, но не постигнах нищо, освен че си ударих пръста на крака. Обадих се на Дебора още два пъти, и двата не вдигна. Отново погледнах през прозореца. Луната леко беше се преместила, Доукс — не.

Доообре тогава. Да се върнем към план Б.

След половин час седях на дивана на Рита с кутия бира в ръка. Доукс ме беше последвал и трябваше да допусна, че чака отсреща в колата си. Надявах се това да му е толкова приятно, колкото и на мен, тоест въобще ни най-малко. Това ли е то да си човек? Наистина ли хората са толкова жалки и безмозъчни, че да се стремят към това — да прекарват петък вечер, безценното време, свободно от черното робуване на заплатата, като седят пред телевизора с кутия бира? Това беше оглупяващо тъпо, но за свой ужас откривах, че започвам да свиквам с него.

Проклет да си, Доукс. Ще ме направиш нормален.

— Здрасти, господине — каза Рита, като се бухна до мен и подви крака под себе си. — Как така си толкова спокоен?

— Мисля, че работя прекалено много — отговорих. — И се наслаждавам малко.

Тя помълча малко, после каза:

— Това е оная работа с типа, дето го изпусна, нали? Типът, който… който убивал деца?

— Само отчасти — казах. — Не обичам недовършените работи.

Рита кимна, сякаш наистина разбираше какво казвам.

— Това е много… Така де, личи си, че те тревожи. Може би трябва… Не знам. Какво правиш обикновено, за да се отпуснеш?

Мисълта да й кажа какво наистина ме релаксира извика в съзнанието ми доста странни картини, но тази идея не беше много добра. Така че казах само:

— Ами… обичам да излизам с лодката. И да ловя риба.

И тъничък, много тих гласец зад мен прошепна:

— И аз.

Само добре тренираните ми нерви предотвратиха сблъсъка на главата ми с вентилаторната перка на тавана. До мен е почти невъзможно да се прокраднеш незабелязано, а все пак изобщо нямах представа, че в стаята има още някой. Но се обърнах и видях Коуди, вперил в мен големи немигащи очи.

— Ти? Обичаш да ловиш риба?

Той кимна. Две думи наведнъж бяха почти целият му дневен лимит.

— Добре тогава — казах аз. — Разбрахме се. Какво ще кажеш за утре сутринта?

— О — каза Рита. — Мисля, че… Така де, той не… Не си длъжен да го правиш, Декстър.

Коуди ме погледна. Естествено не каза нищо, но нямаше и нужда. Всичко беше в очите му.

— Рита — казах, — понякога момчетата имат нужда да се поотдалечат от момичетата. Утре сутринта с Коуди отиваме за риба. Рано-рано — обърнах се към Коуди.