![Декстър: Острието на ножа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/9/8/dekstr-ostrieto-na-nozha-bg-download.jpg)
Декстър: Острието на ножа [bg]
- Автор: Линдсей Джеффри
- Серия: Декстър #2
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545858789
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Декстър: Острието на ножа [bg]». Краткое содержание книги:
— Търпение — каза Хари, после се изкашля в една салфетка. — Търпението е по-важно от смъдежа, Декс. А теб вече те смъди.
— Благодаря — казах. — И го мислех любезно, наистина, защото съвсем не се чувствах удобно, като седях в болничната стая на Хари. От миризмата на лекарства, дезинфектанти и урина, смесени във въздуха със сдържано страдание и клинична смърт, ми се искаше да съм навсякъде другаде, но не и там. Разбира се, като неопитно младо чудовище, никога не се питах дали Хари не изпитва нещо подобно.
— Точно ти трябва да си много търпелив, защото ще си мислиш, че си достатъчно умен да се справиш — каза той. — А не си. Никой не е. — Замълча и се изкашля отново, този път по-дълго и по-издълбоко. Да виждаш Хари такъв — неразрушимия, суперченгето, втория баща Хари изнемощял, почервенял, с почти разплакани от напрежение очи, беше направо непоносимо. Трябваше да отклоня поглед. Когато след малко пак го погледнах, Хари пак ме наблюдаваше.
— Познавам те, Декстър. По-добре, отколкото се познаваш сам. — И почти му повярвах, докато той не добави: — В сърцето си ти си добро момче.
— Не съм — казах аз, мислех си за чудесните неща, които още не ми беше позволено да правя. Дори очакването им на практика изключваше каквато и да било връзка с добротата. Съществуваше още и обстоятелството, че повечето от другите пъпчиви, врящи от хормони мои връстници, които се смятаха за добри момчета, приличаха на мен, колкото орангутан прилича на човек. Но Хари не пожела и да чуе това.
— Разбира се, че си — каза. — И трябва да вярваш в това. Сърцето ти си е почти на мястото, Декс — каза и изпадна в наистина ужасен пристъп на кашлица, който трая няколко минути. После се облегна на възглавниците. Затвори очи за момент, но когато отново ги отвори, те бяха стоманено твърдите сини очи на Хари, по-ярки от всякога на фона на бледата зеленина на умиращото му лице. — Търпение — повтори. И го каза високо и силно въпреки ужасната болка и слабост, които вероятно изпитваше. — Предстои ти все още дълъг път, а аз нямам толкова време, Декстър.
— Да, знам — казах.
Той затвори очи.
— Точно това имам предвид — каза тихо. — Предполага се, че трябва да кажеш: „Не, не се тревожи, имаш много време“.
— Но нямаш — казах аз. Не бях сигурен накъде бие.
— Така е, нямам. Но хората се преструват. За да ме накарат да се почувствам по-добре.
— Би ли се почувствал по-добре?
— Не — отговори той и отново отвори очи. — Но не можеш да използваш логика при човешкото поведение. Трябва да си търпелив, да гледаш и да се учиш. Иначе ще оплескаш всичко. Ще те пипнат и… Това е половината ми завещание. — Отново затвори очи и усетих напрежението в гласа му. — Сестра ти ще е добро ченге. Ти — той леко се усмихна, малко тъжно, — ти ще си нещо друго. Истинска справедливост. Но само ако си търпелив. Още нямаш шанс, Декстър. Изчакай да се появи.
Всичко това бе наистина поразително за едно осемнадесетгодишно чудовище чирак. Исках единствено да направя Нещото, много просто наистина, и само да танцувам на лунна светлина с размахано блеснало острие — нещо толкова лесно, толкова естествено и приятно — за да разсичам цялата безсмисленост до сърцевината на нещата. Но не можех. Хари ги усложняваше.
— Не знам какво ще правя, когато умреш — казах.
— Ще се справиш чудесно.
— Трябва да запомня толкова много неща…
Той протегна ръка и натисна копчето, което висеше на шнур зад леглото му.
— Ще ги запомниш. — Пусна шнура и той сякаш издърпа последната сила от него, когато увисна до леглото. — Ще ги запомниш. — Затвори очи и за момент помислих, че съм сам в стаята. А после сестрата влетя със спринцовка и Хари отвори едното си око. — Невинаги можем да правим това, което смятаме за необходимо. Така че когато няма какво повече да направиш, чакаш — каза и протегна ръка за инжекцията. — Независимо… какво… напрежение… изпитваш.
Гледах го как лежеше, не трепваше от убождането на иглата и как съзнаваше, че дори облекчението, което тя носи, е временно, че краят му идва и не може да го спре. И знаеше също, че не го е страх и че ще го посрещне както трябва, както беше правил всичко друго в живота си. И аз също знаех нещо: Хари ме разбираше. Никой друг в целия свят, никога, не беше успял, нито някога щеше да успее да ме разбере. Само Хари.
Единствената причина, поради която някога съм си мислил дали да не стана човек, е желанието повече да приличам на него.