Похищението на Ани Торн [bg]

Аз чакам. Един от мъжете хвърля поглед към мен и казва нещо. Барманът не млъква и започва да се смее още по-силно. Стоя, като се старая да изглеждам в свои води, да не издавам раздразнение. Той продължава да бъбри. Прокашлям се шумно. Той извръща глава и усмивката пада от лицето му. Неохотно повлича нозе към мен, а двама от мъжете, сякаш теглени от невидима магнитна сила, го следват.

— Благодаря — протягам празната си чаша, като мислено добавям: че най-сетне си свърши работата. — Още един гинес, моля.

Той взема друга халба и я тиква под крана.

Двамата му приятели застават прекалено близо до мен. Единият е нисък и набит, с бръсната глава и татуировки по ръцете. Другият е слаб и по-висок, с пъпчива кожа и една от онези зализани прически, които съм смятал за излезли от употреба заедно с белите чорапи и панталоните до глезените. Те не навлизат в личното ми пространство, поне засега. Само трупат сили на границата. Усещам мирис на застояла пот, само частично замаскиран от евтин дезодорант. Нещо в двойката ми изглежда странно познато, или може би е само надвисналата заплаха от конфронтация.

Аз чакам, наблюдавайки бавното църцорене на бирата. По някое време чувам ниския да казва:

— Не съм те виждал по-рано тук, приятел.

Ако има обръщение, което да мразя повече от „човече“, то е „приятел“, и то от устата на някой, с когото нито съм приятел, нито някога ще бъда.

— Наскоро се нанесох — обръщам се с усмивка.

— Ти си оня нов учител — казва Зализаната прическа.

Обожавам да ми съобщават неща, които вече знам.

— Джо Торн — протягам ръка. Никой не я поема.

— В къщата на Мортън ли живееш?

Хайде пак. „Къщата на Мортън“. Трагедията, особено ако е свързана с кръв и насилие, оставя своя отпечатък върху всичко наоколо.

— В същата — отвръщам.

— Малко странно, не мислиш ли? — пристъпва по-близо Зализаната прическа.

— Защо?

— Знаеш какво се е случило там, нали? — пита Набития.

— Да.

— Повечето хора не биха живели на място, където е убито дете.

— Освен ако не са странни — добавя Зализаната прическа, в случай че не съм схванал тънкия подтекст.

— Значи излиза, че съм странен.

— На забавен ли се правиш, приятел?

— Ни най-малко.

— Не те харесвам — напира още по-близо той.

— Аз пък тъкмо се канех да ти поискам телефона.

Виждам как ръката му се свива в юмрук. Сграбчвам празната халба, готов да я строша в тезгяха, ако се наложи. Поне при един случай в миналото ми се е налагало.

И тогава, когато вече изглежда, че сблъсъкът е неизбежен, един познат глас произнася:

— Е, момчета, всичко е наред тук, нали?

Крачун и Малчо подвиват опашки и изчезват. Едра, яка фигура приближава към бара. Може би все пак вярвам в призраци, минава ми през ум. В лоши призраци, които нито времето, нито разстоянието, нито кофи светена вода могат да прогонят.