Похищението на Ани Торн [bg]

— Нямам представа.

— Тукашните деца още ли играят на мястото на старата мина?

Той свъсва вежди и се привежда напред.

— Знам за какво намекваш. Но грешиш. Няма нищо общо с…

Той млъква, защото към нас доближава възрастен мъж с ореол от бяла коса и торбест кафяв панталон.

— Как я караш, Стив?

— Не е зле. Ще дойдеш ли на викторината утре вечер?

— Разбира се, как ще пропусна да ти сритам пак задника.

Двамата се засмиват. Възрастният отива към друга маса, а Стивън се обръща отново към мен. Усмивката му изчезва, сякаш някой я е избърсал с длан.

— Сигурен съм, че човек с твоята квалификация може да си намери учителско място и на по-прилични места от нашата дупка. Направи си една услуга. Замини, преди да са станали още неприятности.

— Още неприятности? — Значи знае за снощния вандализъм. — Кажи ми, синът ти случайно да има мотопед?

— Остави сина ми настрана.

— С удоволствие, но той, изглежда, има неприятния навик да хвърля тухли по прозореца ми.

— Звучи като клевета.

— А на мен ми звучи като умишлено увреждане на чуждо имущество.

— Мисля, че разговорът ни тук е приключен. — Той понечва да стане от стола си.

— Съжалявам за Мари. — Нещо в изражението му се променя. Устните му потреперват. Единият му клепач провисва. Изведнъж изглежда много стар и аз се улавям, че почти му съчувствам. — Трябва да ти е тежко, все пак отдавна сте женени.

— Ревнуваш ли?

— По-скоро съм разочарован. Очаквах, че Мари ще напусне това място. Тя имаше мечти.

— Имаше мен. — По някакъв начин от неговите уста това прозвучава по-скоро като спънка, отколкото като причина.

— И само толкова?

— Смяташ, че е малко? Ние бяхме влюбени. Оженихме се.

— И заживяхте щастливо.

— Ние и сега сме щастливи. За теб вероятно ще е трудно да го разбереш. Имаме хубав живот тук. Имаме Джеръми. Имаме голяма къща, две коли, собствена вила в Португалия.

— Чудесно.

— И още как. И няма да позволя на никой, особено на някакъв треторазреден даскал, да прецака това.

— Мислех, че ракът вече го е сторил.

— Мари е боец.

— Майка ми също беше. До самия край.

Това вече не е вярно. Накрая тя не се бореше. Само пищеше. Ракът, започнал в белите дробове вследствие на навика ѝ да пуши по пакет „Бенсън енд Хеджис“ на ден, се бе разпространил в черния дроб, бъбреците, костите, беше проникнал навсякъде. Дори морфинът невинаги смогваше да притъпи болката. Тя пищеше от мъки, а после, в кратките мигове на облекчение, пищеше, защото я ужасяваше мисълта да прибегне до единственото средство, способно да премахне болката завинаги.

— Да, но сега е различно. Мари ще победи рака, каквото и да твърдят онези голобради докторчета от Националната здравна служба.

Стив вторачва пламтящ взор в мен. Страните му горят, в ъгълчетата на устните му се е насъбрала пяна.

— Те са казали, че ще умре, така ли?