Милдред Пиърс [bg]

— Благодаря, Милдред. — След това, очевидно облекчен от лесния начин, по който я получи, продължи: — Е, как я караш?

— Много добре.

— Да пием още по едно.

Допиха бутилката и чак тогава той стана да си ходи. Милдред му донесе сакото и го изпрати до вратата. Той я целуна с насълзени очи и си тръгна. Тя бързо угаси светлините, отиде в спалнята и зачака. Както и предполагаше, скоро се позвъни. Тя отвори и го завари на прага с малко глуповат вид.

— Извинявай, че те притеснявам, Милдред, но ключът от колата е изпаднал от джоба ми. Имаш ли нещо против да погледна?

— Не, никак даже.

Той се върна в гостната, светна лампата и огледа пода, където си беше играл с Рей. Тя го гледаше доволна, леко опиянена и заинтригувана. Накрая каза:

— Сега като си помисля — май аз го взех.

— Ти… го взе?

— Да.

— Ами дай ми го. Трябва да се прибирам. Аз…

Тя стоеше, усмихваше се и чакаше. Той осъзна ужасната истина и лицето му помръкна. Посегна към нея, но тя се отдръпна.

— Няма да ти го дам и няма смисъл да се опитваш да си го вземеш, защото съм го скрила на място, за което няма да се сетиш. Отсега нататък колата е моя. Аз работя и имам нужда от нея, а ти не работиш и не ти трябва. Ако си мислиш, че ще трамбовам пеша, ще гоня автобуси, ще си губя времето и ще си мълча, докато ти се търкаляш с друга жена и дори не ползваш колата, много си сбъркал. Това е всичко.

— Значи работиш?

— Да.

— Добре тогава. Защо не каза веднага?

— Искаш ли да те закарам?

— Ще съм ти много благодарен.

— При Маги ли живееш?

— Предпочитам да не казвам къде живея. Живея, където живея. Но ако ме закараш до Маги, ще е добре. Трябва да я видя за малко, затова ме остави пред дома й, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против да те оставя където и да е.

Излязоха заедно и се качиха в колата. Тя извади ключа от обувката си, включи двигателя и пое в мълчание към къщата на госпожа Бидерхоф. Когато стигнаха, му каза, че е много доволна, че се е отбил и иска да се чувства добре дошъл по всяко време, и то не само заради децата. Бърт й благодари тържествено, заяви, че вечерта е била много приятна и за него и отвори вратата. Посегна към ключа, но тя го беше предвидила. Ръката й се стрелна към него и запали пак двигателя. Засмя се малко злостно и каза:

— Май не се получи, а?

— Като че ли не се получи.

— Лека нощ, Бърт. И й кажи, че у нас имам два стари сутиена. Чисти са и са като нови, мога да й ги дам, ако се отбие.

— Виж какво, мамка ти, взе колата. Затова, ако обичаш, си затваряй устата.

— Както кажеш.

И се отправи към дома си. Когато се прибра, лампата все още светеше и всичко беше точно както го бе оставила. Погледна към индикатора на резервоара и забеляза, че има два галона бензин в него, затова продължи. Зави по булевард „Колорадо“. Това беше първият булевард по пътя й. Светофарите не работеха, премигваха само жълтите светлини. Тя форсира колата и превъзбудено гледаше как стрелката на километража отбелязва 50, 60, 75 километра в час. Когато стигна 90, чу тропане и си отбеляза наум да оправи карбуратора. След това отпусна малко педала на газта и разтреперана въздъхна дълбоко. По вените й се разля нещо подобно на гордост, самоувереност, възвърнато самоуважение, което никакви разговори, никакъв алкохол и никаква любов не можеха да й дадат. Почувства се пак в кожата си и се замисли за работата си хладно и отчуждено, а не изпълнена със срам. Проблемите — от балансирането на чиниите върху ръката до избора на ордьоврите — преминаха през главата й един след друг и тя за малко да се разсмее, когато се сети как само преди няколко часа всичко това й изглеждаше ужасяващо.