Милдред Пиърс [bg]

На вратата се позвъни и тя отвори. Когато Уоли приятелски я потупа по задника, тя бързо му прошепна:

— Бърт е тук.

Лицето му замръзна за миг, но веднага се овладя и изненадващо убедително влезе в ситуацията, като каза достатъчно силно, за да бъде чут навсякъде из къщата:

— Хей, Милдред, не съм те виждал от сто години! Боже, изглеждаш страхотно! Бърт тук ли е?

— Тук е.

— Няма да му отнема повече от минутка, но трябва да го видя.

И след като Уоли се престори, че вярва, че Бърт още живее тук, Бърт продължи играта. Здрависа се с него демонстративно, предложи му питие сякаш скочът беше негов собствен и го заразпитва сякаш нищо не се бе случило. Уоли обясни, че го търси вече от два месеца, защото изникнало нещо и най-накрая успял да го намери. Бърт отвърна, че няма нужда да му го казва, той много добре знаел как лети времето. Уоли го попита за трите къщи от 14-и парцел — искал да знае дали при продажбата им е правена устна уговорка, че зад тях ще се изгради предпазна стена. Бърт отвърна, че това абсолютно не е вярно и се впусна в подробности за сделката с имотите. Уоли заяви, че й на него всичко това му звучало твърде странно, но искал да се увери.

Милдред слушаше с едно ухо. Вече нямаше настроение за Уоли, умът й беше погълнат от колата и си мислеше как да започне разговора за нея. Но тогава й хрумна една лукава идея и тя пристъпи към действие без повече разсъждения.

— О, колко е горещо тук! Не ви ли пречат саката, момчета? Не искате ли да ги свалите?

— Мисля, че е права, Бърт.

— Така е.

— Не ставайте, аз ще ги взема.

Те си свалиха саката, тя ги метна на ръката си и влезе в дрешника, за да ги окачи на закачалки. След това бръкна в джоба на Бърт, където знаеше, че трябва да е ключът от колата. Извади го и го пъхна в обувката си. Върна се в гостната и взе питието си, което едва бе докоснала.

— Май ще се напия.

— Браво на момичето!

— Дай да ти долея.

Бърт сложи лед в чашата й, сипа още малко алкохол и сода, а тя отпи набързо две-три глътки. Докато разклащаше леда, който звънеше по стъклените стени, им разказа историята за Хари Енгъл и котвите, която много ги развесели. Когато млъкна, усети допира на ключа в обувката си и се засмя от сърце за пръв път от месеци. Имаше чаровен смях, малко като на Рей, който стресна двамата мъже и те започнаха да се смеят заедно с нея, все едно нямаше рецесия, разбит брак и тежки чувства около работата на синдиците.