Милдред Пиърс [bg]

— Въпреки всичко заминавам.

— И аз много добре знам защо. След като публичността поутихне, ще пееш за „Сънбейк“ за 2500 долара на седмица. Добре, но повече не се връщай.

Милдред повиши глас, докато казваше това и ръката на Веда инстинктивно се стрелна към гърлото й. После отиде при баща си и го целуна. Той също я целуна и потупа по рамото, но извърна очи и изглеждаше малко хладен. И тя излезе. След като вратата на таксито се затръшна и колата потегли шумно, Милдред отиде в спалнята, легна и заплака. Може би имаше защо. Беше на трийсет и седем, напълняла и безформена. Бе загубила всичко, за което се бе трудила през дългите тежки години. Единственото живо същество, което беше обичала истински, се бе обърнало многократно срещу нея, беше се борило с нокти и зъби да я смачка, а накрая я беше напуснало, без дори да я целуне и да се сбогува. Единственото й престъпление, ако изобщо можеше да се нарече така, беше, че бе обичала това момиче прекалено силно.

Влезе Бърт. Погледът му бе решителен, а в ръката си държеше бутилка уиски. Разклати я няколко пъти и седна на леглото.

— Милдред.

— Да.

— Да върви по дяволите.

Тази забележка само учести хлипанията на Милдред, които вече се превръщаха във вой. Но Бърт я сграбчи и я разтърси.

— Казах — да върви по дяволите!

Дори през сълзите и мъката си Милдред като че ли разбра какво има предвид. Само тя си знаеше какво й струваше да преглътне стоновете си, да присвие очи и да пререже като с нож пъпната връв. Но го направи. Стисна Бърт за ръката, докато ноктите й оставиха отпечатъци по кожата му. После каза.