Дуел

— А откъде ви е известно моето положение?

— Та вие току-що сам го изтъкнахте, пък и приятелите ви толкова ви съчувстват, че цял ден слушам само за вас.

— Какви приятели? За Самойленко ли е думата?

— Е, и за него.

— Бих помолил Александър Давидич и изобщо моите приятели да се грижат по-малко за мен.

— Ето, Самойленко идва, помолете го да се грижи по-малко за вас.

— Не разбирам тона ви… — промълви Лаевски; обзе го такова чувство, сякаш едва-що бе разбрал, че Фон Корен го мрази, презира и му се подиграва и че той е най-големият му и непримирим враг. — Запазете си този тон за някого другиго — каза той тихо, лишен от сили да говори по-високо от омразата, която напираше в гърдите и шията му както предишния ден желанието да се смее.

Влезе Самойленко по риза, потен и зачервен от кухненската задуха.

— А, тук ли си? — каза той. — Здравей, драги. Обядвал ли си? Не се церемони, кажи: обядвал ли си?

— Александър Давидич — каза Лаевски и стана, — ако съм се обръщал към теб с някаква интимна молба, това съвсем не значи, че съм те освобождавал от задължението да бъдеш скромен и да уважаваш чуждите тайни.

— За какво става дума? — изненада се Самойленко.

— Ако нямаш пари — продължи Лаевски, като повиши глас и запристъпва от вълнение от крак на крак, — не ми давай, откажи ми, но защо трябва да се тръби над път и под път, че положението ми било безизходно и прочие? Не мога да понасям всички тези благодеяния и приятелски услуги, когато заради една услуга те правят за смях пред целия свят. Можеш да се хвалиш с благодеянията си колкото щеш, но никой не ти е дал правото да разкриваш моите тайни!

— Какви тайни? — недоумяваше Самойленко и започваше да се сърди. — Ако си дошъл да се караш, върви си. Ще дойдеш по-късно.

Той си спомни правилото: когато се ядосваш на ближния си, брой до сто, за да се успокоиш; и започна бързо да брои наум.

— Моля ви да не се безпокоите за мен! — продължаваше Лаевски. — Не ми обръщайте внимание. И кого какво го засяга как живея? Да, искам да замина! Да, правя дългове, пия, живея с чужда жена, изпадам в истерия, долен съм, не съм толкова дълбокомислен като някои, но кого го засяга това? Уважавайте личността!

— Ти, братко, прощавай — каза Самойленко, изброил до тридесет и пет, — ама…

— Уважавайте личността! — прекъсна го Лаевски. — По дяволите тези постоянни разговори на чужд гръб, тези „Ах“ и „Ох“, това непрекъснато следене и подслушване! Дават ми пари назаем и ми предлагат условия като на хлапе! Третират ме като не знам какво! Нищо не ви искам! — провикна се Лаевски, като се олюляваше от вълнение и се страхуваше да не изпадне отново в истерия. „Значи, в събота няма да замина“, мярна се в ума му. — Нищо не ви искам! Само, моля ви се, избавете ме от опекунството си. Не съм дете, нито малоумен и ме освободете от този надзор!