Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Шампанското не го поръчах аз! Поръча го Ризенфелд!
— Разбира се, ти всякога си невинен, ти, пропаднал даскал такъв! Какво се увърташ още тук? Аз нямам вече нищо общо с тебе! Не ми досаждай повече!
От ярост загубвам дар слово. Георг се приближава и ми подава шапката. Черноборсаджията на Ерна също се появява. Двамата си отиват.
— Чу ли нещо? — питам Георг.
— Отчасти. Защо спориш с жена?
— Не исках да споря.
Георг се смее. Той никога не се напива съвсем, ако ще да е погълнал и цяла кофа.
— Не се оставяй никога да те въвлекат в спор. Винаги ще бъдеш без всякакви изгледи за успех. Защо искаш да докажеш, че си прав?
— Да — казвам аз. — Защо? Навярно, защото съм син на германската земя. Никога ли не си убеждавал с доводи жена?
— Разбира се. Но това не ми пречи да давам добри съвети на другите.
Хладният въздух действува на Ризенфелд като някакъв мек чук.
— Хайде да си говорим на „ти“ — казва ми той. — Нали сме братя. Използуваме плодовете на смъртта. — Той се смее, пръхтейки като лисица. — Аз се казвам Алекс.
— А аз Ролф.
Нямам намерение да отстъпвам честното си собствено име Лудвиг срещу това пиянско побратимяване за една нощ. Ролф не пада по-долу от Алекс.
— Ролф? — възкликва Ризенфелд. — Какво глупаво име! Все тъй ли си се казвал!
— Имам право да се казвам така през високосни години и вечер след службата. Алекс също не е нищо особено.
Ризенфелд леко се олюлява.
— Няма значение — казва той великодушно. — Момчета, отдавна не съм се чувствувал толкова добре! Има ли у вас още кафе?
— Разбира се — казва Георг. — Ролф може да прави чудесно кафе.
Кандилкаме се през сенките на черквата „Света Мария“ към Хакенщрасе. Пред нас върви като щъркел един самотен странник и хлътва в нашата порта. Това е фелдфебелът Кнопф, който се завръща от своята инспекционна обиколка из кръчмите. Ние вървим подир него и го настигаме точно когато си пуща водата върху черния обелиск до вратата.
— Господин Кнопф — казвам аз, — това не е прилично!
— Свободно! — мърмори Кнопф, без да се обръща.
— Господин фелдфебел — повтарям аз, — това не е прилично! Това е свинщина! Защо не правите тази работа във вашето жилище?
Той за миг извръща глава.
— Да пикая в моята гостна стая? Да не сте луд?
— Не във вашата гостна стая! Вие имате прекрасен клозет в къщи. Използувайте го! Той е само на десетина метра оттук.
— Дрън-дрън!
— Вие осквернявате символа на нашата търговска къща! А вършите и светотатство. Това е надгробен камък. Свято нещо.
— Ще стане надгробен камък, когато иде на гробищата — казва Кнопф и важно се отправя към своята къщна врата. — Лека нощ на всички господа.
Той прави лек поклон и в същия миг си блъска главата в напречната греда на портата. Мърморейки, Кнопф изчезва.
— Кой беше този? — пита ме Ризенфелд, докато търся кафе.
— Вашата противоположност. Един абстрактен пияница. Пие без всякакво въображение. Няма нужда от никаква помощ отвън. От никакви примамливи видения.
— И това не е малко! — Ризенфелд сяда до прозореца. — Значи, кръчмарско буре. Човек живее с мечти. Още ли не знаете това?
— Не. Все още съм прекалено млад, за да го зная.
— Вие не сте прекалено млад. Само сте самопродукт на войната — емоционално неузрял, а вече много опитен в убиването.
— Merci — казвам аз. — Как е кафето?
Алкохолната мъгла като че се прояснява. Отново си говорим на „вие“.
— Мислите ли, че дамата отсреща си е вече в къщи? — обръща се Ризенфелд към Георг.
— Вероятно. Там всичко е тъмно.
— А може да е тъмно, защото още я няма. Не можем ли да почакаме няколко минути?
— Разбира се!
— Докато чакаме, бихме могли да уредим нашата сделка — казвам аз. — Трябва само да се подпише договорът. През това време ще донеса прясно кафе от кухнята.
Излизам и по този начин давам време на Георг да обработи Ризенфелд. Такова нещо става по-добре без свидетели. Сядам на стълбището. От работилницата на дърводелеца Вилке долита кротко похъркване. Там сигурно все още спи Хайнрих Крол, защото Вилке живее навън. Търговецът с национален дух хубавичко ще се изплаши, когато се събуди в ковчега. Чудя се дали да го събудя, но съм много уморен, а и вече се развиделява — нека уплахата бъде огненото кръщение на тоя безстрашен воин, нека да го кали и да му даде да разбере какъв е крайният резултат от една малка, хубава война. Поглеждам часовника, очаквам сигнала на Георг и се взирам в градината. Утрото безмълвно се надига от разцъфналите дървета като от някакво бяло легло. В осветения прозорец на първия етаж отсреща стои фелдфебелът Кнопф по нощница и допива последната глътка от бутилката. Котката се търка о краката ми. „Слава богу — мисля си аз, — неделният ден свърши“.