История на парите (от пясъчника до киберпространството)
- Автор: Уедърфорд Джак
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на парите (от пясъчника до киберпространството)». Краткое содержание книги:
Завоевателните войни и разграбването на покорените територии не можели да служат вечно като средство за попълване на хазната. Дошло време, когато римските легиони вече били оплячкосали всичко в известния тогава античен свят. По времето на император Траян (98—117) цената на една бъдеща завоевателна война вече надхвърляла стойността на евентуалната плячка. За нови завоевания императорите били принудени да обръщат поглед към не особено примамливи цели като Британските острови и Месопотамия, където природните ресурси и произвежданите стоки не оправдавали присъствието и издръжката на римски гарнизони.
Самият Рим не произвеждал почти нищо ценно, а след като оплячкосал всички земи наоколо, в империята се зародил огромен търговски дисбаланс при продължаващия внос на стоки от Азия. Тъй като нямал какво да предложи в замяна, Рим заплащал целия внос в злато и сребро — практика, която предизвикала такова изтичане на скъпоценни метали от империята, че Траян се видял принуден да възкликне:
„Националното ни богатство преминава в ръцете на чужди, дори вражески държави!“
През 77 г. Плиний Стари се оплакал, че само за внос на луксозни стоки от Индия се прахосват около 550 милиона сестерции годишно.
Най-голямото разходно перо за Римската империя обаче било издръжката на нейната многобройна войска, разпръсната върху огромна територия. С разрастването на империята ставало все по-трудно да се поддържат в изправност и без това прекалено дългите и усукани транспортни и съобщителни артерии. Все по-трудно ставало за императора да разчита на лоялността на своите бойци, набирани от най-различни нации и говорещи десетки езици, повечето от които служели в отдалечени гарнизони и никога не били стъпвали в столицата Рим. Дори преустановяването на териториалната експанзия не отменяло необходимостта от отбрана на вече завзетите земи чрез поддържане на огромна по численост армия. При това до тази армия често се прибягвало за потушаване на въстания и за отблъскване на набезите на съседни племена, решени да пробват готовността на Рим да охранява границите си.
Въпреки намаляващата й способност да носи приходи на държавата армията не спирала да нараства. Само през трети и четвърти век, когато територията на Рим вече за почвала да се свива, броят на войниците нараснал повече от двойно — от 300 на 650 хиляди души. Същевременно самите оръжия и бойна техника ставали все по-сложни и скъпи. С развитието на по-модерно военно оборудване и обсадни машини и със засилената роля, която военната наука отреждала на конницата за сметка на традиционната римска пехота, се увеличавала нуждата от коне за войската. Новото оборудване и конете, необходими за пренасянето му на големи разстояния, довели до по-нататъшно увеличаване на военните разходи и натежали до краен предел върху изпразнената хазна.
Макар значително по-малобройна от имперската войска, римската бюрокрация продължавала да се увеличава със същата скорост, докато самата империя вече се смалявала. Още при управлението на Август хазната започнала да изплаща заплати на чиновниците, които по времето на републикански Рим служели на държавата безплатно. От този момент нататък, чак до падането на империята броят на платените държавни служители непрекъснато се увеличавал.
Неспособни да спрат упадъка на империята с помощта на войската, императорите се захванали с непрестанни реорганизации на държавната администрация в отчаяно търсене на решение на заплашващите да ги затрупат проблеми. Империята била разделена на все по-голям брой все по-малки административни единици — области и провинции. Прерогативите на владетеля били поделени между императора и двама или повече цезари, които служели като негови помощници, или нещо като областни императори, отговарящи за определени територии. Всяка промяна за съжаление прибавяла нови и нови слоеве към и без това сложната йерархия на държавната администрация, като успоредно с това създавала местни и регионални центрове на властта с всичките му там дворци, придворни, храмове, жреци, стражи и всякакви атрибути на държавата, към каквито по право се стремяла дори най-малката административна единица. Въпреки несекващите реформи броят на платените държавни служители никога не намалявал; напротив, той показвал трайна склонност към увеличение. Съществуват исторически доказателства, че само при управлението на Диоклециан държавната бюрокрация нараснала над два пъти.