Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
Но когато отново засвири оркестърът, той сякаш забрави всичко — и любовта, и смъртта. Веселите провиквания на циганите го напълниха с приятно лекомислие. Изпи кафето си, едва половин чашка силно, ароматно еспресо, бавно изяде студените плодове, смесени с лед и малко малинов сироп. Зъбите му изтръпнаха и тон отново ги загря с малко вино. Както вървяха работите, към десет часа навярно щеше да бъде съвсем пиян. А пияният като влюбения мъчно може да различи смешното от трагичното, нелепото от… Няма значение, вече нищо няма значение. Сам е, но не е самотен и най-важното — чувствува се напълно здрав сякаш бе станал от дълго, безнадеждно боледуване.
И все пак към десет часа той намери сили да повика келнера. Плати сметката, като щедро я закръгли с шейсет форинта, после каза:
— Бихте ли ми повикали едно такси?
— Веднага, господине.
Преди да излезе, той хвърли бегъл поглед на двамата влюбени смешници. Седяха неподвижно на масата си, пред тях, непипнато, се виждаше изстиналото им ядене. Не се гледаха, не се докосваха. Нещо се беше случило. Но какво може да се случи на двама стари уморени хора пред прага на нищото? Той едва тътреше към гардероба натежалите си крака. С каква глупава надежда се бяха разминали? Цимбалът зад гърба му отново лудуваше, през изхода струеше синкав цигарен дим, смесен с дъх на лук и шашлици. Той взе от гардероба сивата си английска шапка и излезе да чака вън. Улицата бе съвсем пуста, само неонът светеше по лъскавия гръб на паркираните коли. Не беше прав, разбира се, в никой случай не беше прав. А може би те наистина се обичаха. Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.
Скоро таксито пристигна, той даде адреса на хотела си. И шофьорът бе много стар, тоя град като че ли бе пълен със старци. Караше много бавно по тихите тъмни улици, добросъвестно работеше със светлините. По пътя им се мяркаха самотни котки, някоя влюбена двойка се гушеше под тъмната сянка на дърветата Най-сетне пристигнаха, той плати и с мъка се прибра в стаята си. Едва сега разбра, че наистина се е напил нелепо и безразсъдно като момче на абитуриентски бал. Опита се да полегне, но усети, че му се вие свят. Стана отново и със залитане се отпусна в едно от креслата. Прозорецът беше отворен, навън светеше бялата спокойна пот. Навярно имаше пълнолуние, но луната все още не се виждаше, скрита зад съседните сгради. Само клоните на дърветата бяха бели, като покрити със скреж.
Когато влезе в „Алказар“, беше към десет часа вечерта. Денят бе най-обикновен, петъчен, тоя път заведението беше доста празно. Спомняше си, че преди няколко дни бе минал неговият трийсет и грети рожден ден, както се казваше тогава — фатален за стареещите ергени. Но на тая възраст бе вече професор, един от най-младите в университета. Изглеждаше още по-младолик с мършавината си и със светлото си лице едва-едва нашарено от лунички. Беше облечен много добре, по стара урумовска традиция и защото усещаше, че трябва да повиши с нещо авторитета си.
Тъкмо се бе запътил към една странична маса, и някой го извика по име. Той се огледа — беше някакъв негов съученик от гимназията, сега в синя полицейска униформа, със сребърни акселбанти. Бледото му, малко порочно лице изглеждаше в тоя миг необикновено дружелюбно. Това беше доста неочаквано, младият професор бе наследил нещо от реномето на баща си — републиканец русофил. И на всичко отгоре само преди една година бе протестирал остро пред академичния съвет, когато професор Цанков се бе опитал да чете лекции в университета. В бурната демонстрация пред парламента той бе зърнал, макар и отдалеч, своя бивш съученик на кон с вдигната лъскава кания на сабята си.
— Мишо, ако си сам, заповядай на нашата маса…
Тъкмо се беше приготвил да измърмори някакво извинение и я съзря. Беше се облегнала нехайно на стола, в края на провисналата си ръка държеше цигара. И позата, и цигарата не бяха признак на най-добро възпитание по онова време. И все пак по нищо не приличаше на дама от заведението — на някоя сръбска или румънска певачка, които често гостуваха в тоя известен локал. Роклята й бе много елегантна, тясно прилепнала и петниста, главата почти царствена. Това бяло, едро лице, изумително красиво и силно в същото време, прекрасната кожа, гладка като порцелан — приличаше и на кукла, и на млада кралица в същото време, на всичко, само не и на обикновена българка. Той малко тежко и неохотно тръгна към масата им, като голяма риба, теглена от брега.
— Запознай се с госпожица Наталия Логофетова! — каза малко накриво усмихнат полицейският. — А това е жена ми, но тя няма да ти е интересна.