Заговорът „Ханаан“
- Автор: Кан Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Албена Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заговорът „Ханаан“». Краткое содержание книги:
Някой разиграва лотария с човешките съдби. А най-страшното е, че го прави от гроба. Само че Рейчъл Голд не вярва в духове?
— Какво направи той?
— Отлетя до Хюстън и се срещна с хирурга си. Очевидно около десет процента от тези клапи показваха дефекти. Една от десет. Базирайки се на първата операция на Греъм, докторът му казал, че има само петдесет процента шанс да преживее още една операция. Греъм се върна у дома.
— Той отказа ли се от втора операция?
— Да. Ако клапата работеше добре, той можеше да живее с години. Ако дефектираше, щеше да умре.
— Но това е руска рулетка, в която залогът е животът му.
— Точно така. Той живееше с часовникова бомба в гърдите си, само че не знаеше дали и кога ще експлодира. Честно казано, не зная как издържаше.
— Ще ги дадете ли под съд?
Тя се засмя.
— Нали ви казвах за чувството за хумор на Греъм. Това е, което имах предвид. Клапата работи докрай отлично. При аутопсията установиха, че тя няма нищо общо със сърдечния удар. Била е в отлично състояние. Тази проклета клапа го надживя. — В гласа й се долавяха истерични нотки, но тя бързо се успокои.
— Съжалявам — казах меко.
Джулия Маршал махна с ръка.
— Единствената част в това човешко сърце, която работеше, бе изкуствената. Не бе необходимо хирурзите да ми го казват. — Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — И така — каза тя, — какво още мога да ви кажа?
Погледнах в бележника си, прочетох точките, които си бях набелязала, и зачеркнах наум повечето от тях.
— Ако нямате нищо против, ще ви задам два бързи въпроса.
— Давайте.
— Прочетох в завещанието, че е оставил пари на колежа „Барет“.
— Неговата алма матер — отговори тя. — Участваше доста активно в тяхното настоятелство.
— Оставил е пари също и на Масачузетското историческо общество.
— Греъм вярваше, че прадедите му произхождат от пуританите. Това бе семейното му евангелие. Но никога не откри потвърждение в книгите. Преди няколко години дори нае един специалист по съставяне на родословно дърво, но той успя да проследи следите на семейството само до началото на деветнадесети век. Предполагам, че Греъм е оставил пари на Историческото общество, защото те се опитаха да му помогнат в разследването.
— Какви са били прадедите му? — попитах аз.
— Не си спомням.
Замислена, тя присви чело.
Поговорихме си още няколко минути, повече за децата и ученето й в Северозападния университет. Пожелах й късмет.
Глава 10
Прибрах се в офиса си малко след пет. Мери току-що бе си отишла. Оставила ми бе бележка от Меги Съливан.
Обадих се на Меги, която беше във възторг, тъй като бе разбрала от зоопарка условията за погребването на хипопотама. Погребението бе определено за след седмица, считано от тази събота.
— Защо толкова дълго? — попитах аз.
— Да не мислиш, че е лесно да се погребе един петтонен хипопотам? Трябва да наема кран и двама допълнителни гробари. Необходим ми е дърводелец, който може да скове ковчег с размерите на пикап, марка „Форд“. Гюс може да почака. Два дни ще трябва и да го размразяват. Освен това мисля, че ще го аутопсират. Това също ще отнеме време.
И двете бяхме осъзнали важността — за нея, за Греъм Маршал и за „Абът и Уиндзър“ — да не разгласява в пресата за кражбата на ковчега. Но аз исках да й обясня потенциалния конфликт между нейния интерес, изразен като защита на правата й на собственост, и този на адвокатската фирма, която искаше да обяви за невалиден попечителския фонд.
— Чуй, искам ти да се заемеш със случая. Уверена съм, че ще ме защитиш, Рейчъл. Това можех да го кажа още когато те видях за пръв път. Ти и аз сме двойка упорити жени. Само намери ковчега.
— Ще се опитам.
— Между впрочем девер ми беше тук днес. Братът на Карл. Той е бил ченге. Сега е охрана в едно от близките предприятия. Огледа всичко много внимателно. Казва, че е професионална работа. Няма отпечатъци, няма следи от гуми, нищо. Никакви следи.
Разказах й какво съм открила досега. Уговорихме се да се чуем утре.
Продиктувах на диктофона няколко писма, прибрах няколко съдебни книжа в куфарчето си и го заключих. Бени Голдберг и аз трябваше да се срещнем за вечеря в кафето „Хартленд“ в парка „Ийст Роджърс“. Тъкмо бях излязла на перона на метрото на улица „Стейт“, и северният влак се показа. Седнах до прозореца, вратите се затвориха с трясък и влакът се понесе напред с глух метален стон. Облегнах се назад, докато влакът се провираше през тъмния тунел под река Чикаго. Лампите в тунела прелитаха покрай прозореца ми.
Електрическият влак навлезе в станция „Морз“. Слязох и се отправих към северния край на перона, а оттам по стълбите излязох на булевард „Лънт“. Кафене „Хартленд“ е на ъгъла на булевард „Лънт“ и тясната уличка, която върви паралелно с метрото. Бени още не бе дошъл. Седнах на последната маса отвън на терасата.