Съкровището на Аптор
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на Аптор». Краткое содержание книги:
— Какво се опитваше… — започна Гео, но се сепна от дразнещо високия си глас, и продължи по-тихо. — Какво се опитваше да ни кажеш?
Снейк посочи Урс.
— Това, дето го каза той? Че не виждат, а само чуват?
Снейк кимна.
— О, много благодаря — каза Гео, — но аз го разбрах още снощи.
Снейк сви рамене.
— Това не е достатъчен отговор — намеси се Ийми.
— И още един въпрос — обади се Гео. — Защо ни показваш всичко това? Ти, изглежда, добре познаваш тия места. Идвал ли си на Аптор преди?
Снейк сякаш не го чу. После кимна.
Те мълчаха.
Накрая Ийми попита:
— Какво те кара да му задаваш тези въпроси?
— Нещо в първата теория — отвърна Гео. — От известно време разсъждавам по нея. И Снейк сигурно е разбрал това. Джорд искаше да се отърве от Ийми, Уайти и Снейк и само по една случайност попадна първо на Уайти вместо на Снейк. Искал е да погуби Уайти и Ийми заради нещо, което те са видели, или биха могли да видят, когато са били на Аптор с Арго. Просто ми мина през ум, че е искал да се отърве от Снейк по същата причина. Което означава, че той може да е идвал на Аптор и преди.
— И Джорд е бил на Аптор преди — намеси се Урс. — Ти каза, че тъкмо тогава е станал техен шпионин.
И тримата погледнаха към Снейк.
— По-добре да не му задаваме повече въпроси — предложи Гео. — Няма да имаме кой знае каква полза от отговорите, пък каквото и да разберем от тях, имаме да вършим работа, а ни остават седем… не, шест дни и половина.
— Прав си — каза Ийми.
— Ела, зло, че без тебе по-зло — обърна се Урс към момчето. — Да тръгваме.
Снейк подаде на Ийми металната верижка с камъка. Чернокожият младеж я окачи на врата си. Поеха нагоре по реката.
Към обед слънцето вече сипеше жар от небето. Спряха да поплуват и да се разхладят. С неизказано удоволствие размахваха ръце и потапяха глави в студената вода. Дори се гмуркаха, за да търсят своите водни помагачи, опипвайки напосоки чакълестото дъно, откъдето вадеха само мокри клонки и камъни. Неусетно се впуснаха в шумно състезание, в което, трябва да се признае, победител излезе Снейк заради многото си ръце.
После легнаха на покритите с мъх скали, пъдейки ситните мушици, които кацаха по телата им. Слънцето, превърнало се в златни монети върху клепачите на затворените им очи, продължаваше топло да грее.
— Гладен съм — каза Урс и се обърна на хълбок.
— Току-що ядохме — отвърна Ийми и седна. — Но и аз съм гладен.
— Ядохме преди пет часа — обади се Гео. Слънцето хвърляше обръчи разтопен метал по повърхността на реката. — И не можем да се излежаваме тук цял дан. Дали ще можем да намерим някое от онези животинчета, дето взехме от… вълка вчера?
— Или пък някой дружелюбен и мил лешояд? — предложи Ийми.
— Пфу! — потръпна Урс.
— Ей — обърна се Ийми към Гео. — Да не задаваме на Снейк въпроси означава ли също така, че не бива да го питаме къде се намира Храмът?
Гео вдигна рамене.
— Или ще стигнем, или не. Ако вървяхме в грешна посока и той знаеше това, досега щеше да ни каже, ако искаше.
— По дяволите с това обикаляне в кръг! — възкликна Урс. — Ей ти, малък четирирък негоднико! Виждал ли си някога мястото, където отиваме?
Снейк поклати глава.
— Знаеш ли пътя дотам?
Снейк отново поклати глава.
— Чудесно! — Урс щракна с пръсти. — Напред, приятели, отново сме на път към неизвестното! — Той се ухили язвително, ускори крачка и те тръгнаха след него.
Като изминаха една миля, гладът отново застърга с костеливи пръсти стомасите им.
— Нямаше да е зле да си спестим малко от закуската — промърмори Урс. — Нали казахте, че няма да се развали бързо, защото кръвта му е изцедена.
Гео внезапно изостави брега и навлезе в гората.
— Елате — повика ги той — да търсим храна.
Лианите тук бяха толкова нагъсто, че се наложи да ги секат с мечовете си. Там, на брега, където бяха изсъхнали от слънцето, по-лесно се вървеше. Край реката въздухът беше сух и горещ, а тук — хладен и влажен; мокри листа се лепяха по ръцете и раменете им. Почвата под краката им беше мочурлива.
Неочаквано пред тях изникна постройка. Ивици мъх бяха изпълзели на двайсет, че и петдесет фута нагоре по стените от лошо споени камъни. Джунглата достигаше почти до основите й. Сградата се бе килнала на една страна в мочурливата почва. Изглеждаше безнадеждно изоставена и по-примитивна от казармите. Те си проправиха път до входа, където на две колони, дебели шест фута в основата си и високи петдесет, се извисяваше арка. Камъните бяха грубо одялани.
— Това е храм! — възкликна Гео.