Съкровището на Аптор
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на Аптор». Краткое содержание книги:
Като стигна до вратата, Снейк вдигна над главата си камъка, който висеше на врата на Гео. Той засия, и синьозелена светлина обля разкривения вход. Озоваха се в коридор, от двете страни на който се редяха металните рамки на двойни седалки, чиято тапицерия бе или изгнила, или отмъкната от животните в леговищата им. По прозорците, повечето от които счупени, висяха парцали. По пода се валяха клечки и всякакви боклуци. Тръгнаха между седалките към вратата в дъното. На стените забелязаха табелки с полуизтрити надписи. Върху една от тях, емайлирана, но намачкана и ръждясала, Гео успя да различи няколко букви:
Н… СМ… К… Г
— На какъв език е? — попита Ийми.
— Не мога да разбера — отвърна Гео.
Вратата беше открехната и Снейк я отвори докрай. Нещо се шмугна през счупения прозорец. Камъкът освети две откъртени от пода седалки. Лиани обвиваха предния прозорец, от чиято рамка стърчаха късчета стъкло. Два скелета, с висящи тук-там по тях прогнили парцали, с метални гривни около китките и глезените и със сребристи шлемове на главата, лежаха на пода… може би отпреди петстотин години. Снейк посочи редица от натрошени стъклени дискове пред килнатите седалки и в главите на останалите прозвуча „… радио…“
Той измъкна от купчината боклуци на пода къс ръждиво желязо.
— Пистолет… — произнесе Снейк и го показа на Гео. Тримата мъже го заразглеждаха.
— За какво ли служи? — попита Урс. Снейк сви рамене.
— Тук дали има електричество и диоди? — попита Гео, припомняйки си думите.
Снейк отново сви рамене.
— Защо ни показваш всичко това? — зачуди се Гео. В отговор момчето тръгна обратно към вратата. Стигнаха до овалния вход и вече се канеха да слязат, когато Ийми посочи останките от сградата пред тях.
— Знаеш ли как се е наричала тази сграда?
— Казарма… — каза Снейк.
— Чувал съм тази дума — каза Гео.
— Аз също — каза Ийми. — Това е място, където са живели войниците. Думата е от древните езици.
— Точно така — потвърди Гео. — От времето, когато е имало армии.
— Тук ли се крият армиите на Аптор? — попита Урс. — Всички тези ужасии, от които едва се отървахме?
— Там вътре? — почуди се Гео. Нащърбените ръбове изглеждаха сиви и притъпени под бледнеещата вече луна. — Може би. Първите май наистина дойдоха отвътре.
— Сега накъде? — обърна се Урс към Снейк.
Момчето мълчаливо слезе от вратата. Те го последваха в гъстата гора, където бисерни капчици светлина обсипваха стволовете на дърветата. Излязоха при широката сребърна лента на реката, из която тук-там стърчаха камъни.
— Наистина трябваше да си стоим тук — каза Гео.
Сред тишината, нарушавана единствено от ромона на водата и шумоленето на листата, те легнаха върху сухия мъх до по-големите крайречни камъни. Обрасли в лишеи и уплетени в лиани, клоните закриваха луната. В прегръдката на облекчението, те полетяха като в кладенец към лъчистите глъбини на съня…
…от сребристо-лъчистите глъбини, които се раздвижват, се появяват мачта, перила, а отвъд кораба — бяло, сякаш напудрено море. По палубата приближава висока и мършава като скелет фигура. Лицето с гротексно изкривени от белотата черти е на Капитана.
— А, Старши-помощник — казва Капитанът. Те не чуват отговора на Джорд.
— Да — отвръща Капитанът. — И аз не знам какво иска тя. — Гласът му е глух и посърнал като отглеждано на тъмно цвете. Сега Капитанът чука на вратата на Арго. Тя се отваря, двамата влизат.
Ръката, отворила вратата, е изящна като зимна вейка. Стените са покрити с призрачни паяжини. Листовете хартия на писалището са толкова тънки, че сякаш ще се разпаднат при най-лекия полъх. Полилеят изпуска повече бял дим, отколкото светлина, а ръцете, клоните и гравираните чашки с масло приличат досущ на съвещаващи се паяци.
Гласът на Арго е едва доловим, като звук от скъсване на паяжина.
— И тъй — казва тя — ще останем тук поне още седем дни.
— Но защо? — пита Капитанът.
— Получих знак от морето.
— Не биха искал да оспорвам властта ти, Жрице… — подема Капитанът.
— Не го прави тогава — прекъсва го Арго.
— Моят Старши-помощник повдигна въпроса…
— Твоят Старши-помощник веднъж вдигна ръка срещу мен — обявява Жрицата. — Единствено моята благосклонност — тя млъква, после продължава с треперещ глас — ме възпира да го… унищожа още в този миг. — Скритото под воала лице навярно е като на скелет.
— Но… — възразява Капитанът.
— Ще останем тук, край остров Аптор, още седем дни — заповядва Арго. Тя поглежда Старши-помощника право в очите. Иззад воала, от тъмните очни гнезда, се излива омраза.