Съкровището на Аптор
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на Аптор». Краткое содержание книги:
Тръгват си. На палубата спират, за да погледат морето. Вълни като сивкав пушек прииждат и отминават; отвъд, на хоризонта, острият език на сушата опира в мрачни планини. Скалите са тебеширено бели от едната си страна и нашарени с червени и сини ивици глина от другата. Над един от върховете грее червеникаво сияние като от пробудил се вулкан. Мрачните бои на пейзажа са подсилени от виолетово; само тук-там се откроява отделна скала в топла сивота. Нощ е, но и от такова голямо разстояние джунглата отвъд сребърния полумесец на плажа изглежда пищна, зелена дори в мрака, пълна с ухания и тръпнещ живот…
Изведнъж — пронизителни писъци…
ГЛАВА ШЕСТА
Гео се разбуди от болка в рамото, притиснато върху острите камъни под постелята от мъх. Той грабна меча си и скочи на крака. Ийми също се бе изправил с вдигнато оръжие. Сивкавата светлина на утрото проникваше през листата. Въздухът бе мразовит; реката хладно ромолеше зад тях.
Писъкът се чу отново, като съсък от нажежено желязо, потопено в студена вода. Снейк и Урс също станаха. Звуците идваха откъм порутената казарма. Тласкан от любопитство, Гео тръгна нататък, като предвидливо се оттегли навътре от сравнително незащитения бряг и се запромъква сред дърветата. Останалите го последваха.
Стигнаха края на джунглата, отвъд която се простираше поляната пред рухналата сграда. Те се спотаиха зад дърветата и впериха слисани погледи напред.
Полумаймуна, получовек се движеше в сянката на стената, На ръст бе колкото Снейк, но имаше телосложението на Урс. С препасана през кръста и преметната през рамо животинска кожа, съществото бе по-топло облечено от четиримата човеци, които го наблюдаваха. Имаше яки нозе и огромни ръце. Направи четири крачки през поляната, нададе писък и се нахвърли върху трупа на един от зверовете, спуснали се от небето предишната вечер. Задърпа главата му ту на една, ту на друга страна, докато не я откъсна от тялото. Когато се изправи, между зъбите му висеше къс месо; след малко отново се наведе…
Откъм гората притича още едно. Насред поляната то се спря при друг труп, съвсем близо до укритието на Гео. Надвеси се над плячката си и те видяха как огромните му извити пръсти с бронзови нокти, се забиха дълбоко в мъртвата плът. Устата с щръкнали бивни заръфа ожесточено.
Трето същество бавно се измъкна от гората. Беше по-дребно от останалите. Внезапно то забеляза тяло, посечено в снощната битка. Спря се, приведе се и впи оголените си зъби в гърлото на жертвата. И дали от полъха на вятъра или движено от някакъв последен рефлекс, едно от ципестите черни криле се разпери и запляска, но съществото ядеше, без да обръща никакво внимание.
— Хайде — прошепна Урс, — да се махаме.
Първото същество раболепно допълзя до тях с приведена глава и дълбоки очи, примигващи в недоумение изпод изпъкналите вежди. Ноктестите му пръсти се разтваряха и свиваха, като че дишаха; по рунтавата глава бяха полепнали клечки и бучки пръст. Дъхът му свистеше през едва потрепващите дебели бърни.
Урс хвана дръжката на меча си, но Гео прошепна:
— Не, недей! — и с протегната ръка пристъпи напред. Тромавата грамада направи крачка назад и изскимтя. Ийми се досети. Той застана до Гео, щракна няколко пъти с пръсти, повтаряйки с ласкав, успокоителен тон:
— Ела, ела тук, ела де…
Гео погледна през рамо към Урс и се засмя:
— Няма да ни стори нищо лошо.
— Ако и ние не му сторим — добави Ийми. — Изглежда, това са някакъв вид лешояди.
— Какво, какво? — недоразбра Урс.
— Животни, които се хранят само с мърша — обясни Гео. — Споменават се в някои древни легенди. След Големия пожар — така пише там, — просто гъмжало от тях. Но на Лептар те са измрели.
— Ела тук, миличък — говореше Ийми. — Хубавецът ми той!
Съществото отново изскимтя, наведе още повече глава, приближи се и се отърка в бедрото на Ийми.
— Вони като пор — отбеляза чернокожият моряк и го почеса зад ухото. — По-полека, момче!
Звярът, в порив на преданост, се притисна към Ийми малко по-силно и едва не го събори.
— Хайде, зарязвай го и да тръгваме — заприпира Урс.
— Сбогом, красавецо! — потупа го Гео по човекоподобната глава и се запъти с другите отново към реката.
Щом излязоха на каменистия бряг, Гео каза:
— Поне знаем, че имаме седем дни, за да стигнем до Храма на Хама и да се върнем.
— Как така? — учуди се Ийми.
— Не си ли спомняш какво сънувахме на кораба?
— И ти ли си сънувал същото?
Гео прегърна Снейк през раменете.
— Нашият приятел умее да препредава в съзнанието ти мислите на други хора, докато спиш.