Съкровището на Аптор
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на Аптор». Краткое содержание книги:
— И кой си е мислил за тия седем дни?
— Джорд, Старши-помощникът.
— Той прави така, че всички да изглеждат като мъртви. Мислех, че сънувам кошмар! Едва познах Капитана.
— Имаш ли причини да смяташ Джорд за шпионин?
— Само защото вижда нещата по такъв начин? — Ийми се засмя. — Боя се, че така може да мисли само поет.
Тънкият писък се разнесе току зад тях и когато се обърнаха, съзряха тромавото същество на скалите.
— Аха! — извика Урс. — Ето го твоят приятел!
— Надявам се, че няма да ни следва до края на пътешествието — каза Гео.
Животното заскача надолу от скала на скала и се закова на място пред тях.
— Какво е помъкнало? — попита Ийми.
— Не мога да разбера — отвърна Гео. То бръкна под косматата си мишница и извади сив къс месо и им го подаде.
— Закуската — засмя се Ийми.
— Това?! — с погнуса се извърна Урс.
— Можеш ли да предложиш нещо по-добро? — обади се Гео. Той взе месото от ноктите на звяра. — Благодаря, драги.
Животното обърна поглед назад, хукна по брега и се скри в гората.
Гео заразглежда парчето месо в ръката си.
— Няма и капка кръв — каза той озадачен. — Напълно изцедено е.
— Това просто означава, че ще изтрае по-дълго време — каза Ийми.
— Аз няма да ям от това нещо — обяви Урс.
— Става ли за ядене, Снейк? — попита Гео. Снейк сви рамене, после кимна.
— Ти ще ядеш ли?
Снейк потупа корема си и кимна отново.
— Това ми е достатъчно — каза Гео.
Месото скоро зацвърча на огъня, запален с помощта на скъпоценните камъни и наръч съчки. Стичащата се мазнина съскаше по нагорещените камъни, с които бяха оградили огнището. Урс, който седеше настрани, подуши въздуха, премести се по-наблизо, накрая прокара огромните си лапи по косматия си корем и изръмжа:
— По дяволите, гладен съм!
Направиха му място до огъня.
Слънцето вече огряваше върховете на дърветата и след миг светлината му позлати водната повърхност.
— Времето напредва — измърмори Урс, откъсвайки тлъсто парче от месото, и дори наведе глава, за да оближе сока, потекъл по китката му.
— Е, сега вече знаем, че имаме приятели на две места — каза Гео.
— И къде са те? — поинтересува се Урс.
— Там горе. — Гео посочи мястото, където маймуноподобното същество се бе скрило в джунглата. — И там долу — този път посочи към реката.
— Май че си прав — съгласи се с него Урс.
— А това пък ме подсеща за нещо — продължи Гео, обърнат вече към Снейк. — Къде, по дяволите, беше, преди да се появиш снощи? Хайде, викай.
— На брега… — каза Снейк.
— И нашите водни приятели те пренесоха дотук по реката?
Снейк кимна.
— А защо те нямаше на брега, когато ние тримата се събрахме там?
— Още… не… бях… стигнал… там… — каза Снейк.
— А къде беше?
— Кораба…
— Върнал си се на кораба?
— Не… на… кораба — каза Снейк, после тръсна глава — … твърде… трудно… за обясняване…
— Не може да е чак толкова трудно — възрази Гео. — Освен това трябва да знаеш, че въпреки помощта, която ни оказваш, ти си под доста тежко подозрение.
Изведнъж Снейк се изправи и им даде знак да го последват. Те се надигнаха и тръгнаха подире му. Като се изкатериха по брега и навлязоха в гората, Урс, който още дъвчеше, не се стърпя и попита:
— Къде отиваме?
Снейк ги подкани да продължават и с жест им показа, че трябва да мълчат. След минута излязоха на поляната край казармата. От труповете нямаше и следа. Гео забеляза в тревата тоягата на Урс, потъмняла от кръв в единия край. Снейк ги водеше към руините. Слънчевата светлина обагряше в жълто връхчетата на тревата край стените. Снейк се спря, повдигна скъпоценния камък от гърдите на Ийми и го накара да засияе. Предупреди ги още веднъж да не вдигат шум и пристъпи прага на първото празно помещение.
Минаха по пропукания циментов под и стигнаха до зеещия правоъгълник на следващата врата. Снейк хлътна в него. Те го последваха. От оголените водопроводни тръби на тавана висяха гъсто накачени огромни и раздърпани черни чували; те представляваха зловеща гледка на изкуствената светлина от скъпоценния камък. Продължиха нататък, докато стигнаха под един, който висеше по-далеч от другите. Снейк насочи лъча към дъното му и размаха ръка.
— Навярно се опитва да ни каже, че те не виждат — прошепна Урс.
Всички мигом се извърнаха към него с пръст на устните.
В същото време откъм чувала се чу шумолене като от мокра хартия и едно крило се разпери; сляпо червено око премигна от обърнатото надолу лице и се затвори. Крилото се прибра, а те се измъкнаха на пръсти навън, под слънчевата светлина. Никой не проговори, докато не стигнаха брега на реката.