Съкровището на Аптор

— Според мен Снейк сам трябва да реши — каза Гео. — Мислиш ли, че ще успееш?

Снейк кимна.

— Хайде — обърна се Гео към другите.

Чу се прищраквапе и крайпътните лампи се запалиха. Доста от тях все още работеха и очертаваха двете страни на стръмноизкачващото се пътно платно, което се губеше в далечния здрач.

— Хайде — повтори Гео.

Светлините удвояваха и утрояваха сенките им по пътя. Стигнаха ново отклонение, което извеждаше на още по-стръмна отсечка. Гео се обърна назад. Снейк, смален и невзрачен, седеше на парапета с крака на долния напречник, скръстил единия чифт ръце и подпрял лакти на другия чифт върху коленете си. Сянката му тъмнееше на пътя пред него.

— Няма да е зле да помним откъде минаваме — сети се Гео, след като изминаха още неколкостотин ярда.

— Мога да ви отведа обратно до „Ню Едисън“ — каза Ийми, — ако смятате, че ще е от полза.

— Просто запомняй разклоните — каза Гео.

— Това и правя — увери го Ийми.

— Докато стигнем на върха на това нещо, и аз не знам какво е то — замърмори Урс, — няма да можем да виждаме нищо. Ще е вече съвсем тъмно.

— Тогава да побързаме — сряза го Гео.

Залезът обагряше в медночервено едната страна на кулите, а другата тънеше в синкава сянка. Тесни отклонения водеха към зданията от двете страни. Покрито с някаква пластмаса стълбище ги изведе още по-нагоре, на магистрален път. Видяха огърлицата от светлини ниско долу под краката си, откъдето идваха „Ню Едисън“ и УМТХ все още се извисяваха зад гърба им. Отпред се издигаше друга, още по-висока сграда, но вече се срещаха и по-ниски покриви.

Все по-малко лампи светеха и те можеха да виждат благодарение на бледото сияние от лампите по съседното успоредно шосе. Малко преди да навлязат в един тъмен участък, отсреща съзряха силует на някаква фигура.

Спряха като по команда.

Фигурата изчезна.

Сметнаха, че само така им се е привидяло, и продължиха, взирайки се в сивкавия мрак от двете им страни. Малко по-нататък Гео внезапно застина на място:

— Там…

На шейсетина метра пред тях от пътя се надигна гола жена, която започна да се отдалечава заднишком и потъна в следващия тъмен участък.

— От нас ли се уплаши? — попита Ийми.

Урс докосна камъка върху гърдите на Ийми.

— Нямаше да е лошо, ако не беше толкова тъмно.

— Никак — съгласи се Ийми, — но Снейк го няма.

Под следващата светеща лампа лежеше прострян скелет. Ребрата му хвърляха отчетливи сенки върху настилката. Ръцете бяха вдигнати над главата, а единият крак бе преметнат върху другия под невъзможен ъгъл.

— Какво по дяволите е това? — изуми се Урс. — И откъде се взе?

— Сякаш току-що е оставен тук — каза Ийми.

— Да се връщаме, а? — колебливо предложи Урс.

— Какво може да ти стори един скелет? — намеси се Гео. Урс не се предаваше:

— Ами жената?

— Ето я, идва пак — прошепна Гео.

Всъщност, към тях се приближаваха две фигури. Урс, Гео и Ийми тръгнаха да ги пресрещнат. Фигурите се спряха, едната стоеше на няколко крачки пред другата. После се свлякоха на пътя. Гео дори не разбра дали паднаха, или просто легнаха бързо.