Светът на мъглите

Кат долавяше слаба вибрация от застланите с тънък килим дъски под нозете си. Долу изглежда ставаше прекалено шумно. Стая, разположена непосредствено над кръчма, не бе едно от най-спокойните места, ала за един глухоням тя не представляваше проблем. Над цепениците тихо къкреше гледжосано гърне и стомахът му изригна къркорения, щом до него достигна миризмата на любимото му задушено. Грабна черпака и чинията, приготвени за него, сипа си щедра порция и я отнесе до близката маса, където вече го очакваха дебели филии пресен хляб и чаша греяно вино.

Сайдър свали очилата си, щом седна до нея, и се наведе над масата, за да го целуне.

— Добър удар, скъпи мой; кристалът е всичко, както казва моят партньор. Този удар ще ти позволи да харчиш след известно време. Имаше ли някакви проблеми?

Кат сви рамене и поклати глава невинно. Сайдър се разсмя.

— Някой ден ще престана да ти задавам въпроси. Ти само знаеш да лъжеш.

Кат се ухили и настървено запреглъща задушеното, тъпчейки се така, сякаш се боеше да не се изпари всеки миг. Дъвчеше и поглъщаше с почти френетична скорост, спирайки само да отхапва големи залъци от покрития с дебела коричка хляб. Бе гладувал твърде често в миналото, за да приема всяка храна като нещо, разбиращо се от само себе си. През цялото време, докато Сайдър пласираше откраднатите неща, той не бе оставал без храна, ала старите навици трудно се забравяха. Той улови укоризнения поглед на Сайдър и забави темпото.

Изяде втора порция почти лениво, като наблюдаваше съсредоточено устните на Сайдър, докато тя го уведомяваше за новините на деня. Толкова хубави устни. Кат не бе чувал човешки глас, откакто Империята бе внесла тайно мутантен вирус в Пристанището на мъглите, когато бе още дете. Стотици бяха измрели, а той се бе оказал един от щастливците. Можеше да чете по устните й и да разговаря тромаво с пръсти, а притежаваше и дарба да подражава, но не можеше да чуе еспер; естествените му прегради бяха прекалено силни. Не го бе грижа за това. За него мълчанието бе начин на съществуване.