Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
— Аз самият нямам желание, но те уверявам, че се прави. Мога да те заведа при един човек, който се е подложил на това — каза мъжът, като я гледаше така дружелюбно, че тя почти се изкуши. Но тогава забеляза тъмното крайче на езика му, чевръсто като на змия, влажно от слюнката, и поклати глава.
— Трябва да тръгвам. Благодаря за поканата, но не мога. Чакат ме. Една приятелка, при която живея.
— Да, разбира се — съгласи се той. — Приятно ми беше да си поговорим. Довиждане, Лизи.
— Довиждане.
— О, щях да забравя! Ето, тук са името и адресът ми — мъжът й подаде визитната си картичка. — Ако пожелаеш да научиш повече за тези неща…
— Благодаря — вежливо отвърна Лира и прибра визитката в джобчето на раницата.
Мъжът я изпроводи с поглед.
Лира излезе от музея и сви към парка, който помнеше като игрище за крикет и други спортове. Потърси си тихо местенце под дърветата и отново извади алетиометъра.
Този път го попита къде да намери учен, който да знае нещо за Праха. Отговорът беше прост: в еди-коя си стая на високата масивна сграда зад гърба й. Лира беше започнала да подозира, че и уредът има свои настроения, също като човек, и знаеше, че ще последва още нещо — толкова бързо и припряно дойде отговорът.
Така и стана. „Трябва да насочиш вниманието си към момчето. Твоята задача е да му помогнеш да намери баща си. Съсредоточи се върху това.“
Лира примигна. Беше искрено изумена. Уил се беше появил от нищото, за да й помогне, това беше от ясно по-ясно. При мисълта, че е изминала целия този път, за да помогне на него, дъхът й секна.
Но алетиометърът още не беше свършил. Дългата стрелка отново трепна.
„Не лъжи учения.“
Тя уви уреда в кадифето и отново го пъхна в раницата, изправи се и се огледа за сградата, в която трябваше да е ученият. Тръгна към нея, но се чувстваше непохватна и уязвима.
Уил лесно намери библиотеката. Библиотекарката с готовност му повярва, че събира сведения за кръжока по география, и му помогна да намери течението на „Таймс“ за годината на раждането му същата, в която беше изчезнал баща му. Уил седна и прегледа азбучния показалец. Името Джон Пари се споменаваше няколко пъти във връзка с археологическа експедиция.
Всеки месец беше на отделен микрофилм. Той ги поставяше един по един в проектора, преглеждаше ги и нетърпеливо изчиташе всичко, което го интересуваше. В първата статия се говореше за заминаването на експедицията за Аляска. Тя беше спонсорирана от Археологическия институт на Оксфордския университет и имаше за задача да проучи един район, където се предполагаше, че могат да бъдат открити ранни човешки селища. В състава на експедицията беше включен професионалният изследовател Джон Пари, бивш офицер от Военноморския флот.
Втората статия беше публикувана шест седмици по-късно. В нея кратко се споменаваше, че експедицията е достигнала Североамериканската арктическа изследователска станция в Нуниатак, Аляска.
Третата беше писана два месеца по-късно. В нея се казваше, че сигналите от Изследователската станция остават без отговор и Джон Пари и другарите му се смятат за изчезнали.
След тази статия следваха още няколко, в които се описваха безплодните търсения на спасителните групи, полетите над Берингово море, реакциите на Археологическия институт, интервюта с близките…
Сърцето му заби лудо, защото имаше и снимка на собствената му майка. С бебе на ръце. Той самият.
Статията беше доста банална — стандартната история за безутешна вдовица, която с трепет чака вести от изгубения си съпруг — и не даваше никакви полезни сведения. Имаше един кратък абзац, в който се споменаваше, че Джон Пари направил успешна кариера като морски офицер, но се оттеглил, за да се посвети на организирането на географски и научни експедиции, и това беше всичко.
В показалеца нямаше нищо повече и Уил вдигна глава разочарован. Все някъде трябваше да има още информация, но къде да я търси? А ако се забавеше повече, със сигурност щяха да го открият…
Той върна филмите на библиотекарката и попита:
— Можете ли да ми кажете адреса на Археологическия институт?
— Ще потърся… В кое училище учиш?
— В „Сейнт Питър“.
— Това май не е в Оксфорд?
— Не, в Хемпшир е. С класа сме на екскурзия, нещо като проучване на място…
— Ясно. Та какво ти трябваше? Археология… Ето го!
Уил си преписа адреса и телефонния номер. Вече беше обявил, че не познава Оксфорд, така че без притеснение попита как да го намери. Институтът не беше далеч. Той благодари на библиотекарката и си тръгна.
Вътре във фоайето имаше голямо бюро, зад което седеше портиер.
— Къде отиваш? — попита той.