Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
Точно това правеха северните тартари в нейния свят. На същата операция се беше подложил Станислаус Груман по мнението на Професорите от „Джордан“, които го познаваха. Лира се озърна крадешком наоколо, не видя никого и извади алетиометъра.
Съсредоточи вниманието си върху черепа в средата и попита: „На какъв човек е принадлежал този череп и защо са му направили тези дупки?“
Докато стоеше, погълната от заниманието си, под струящата от стъкления покрив светлина с танцуващи прашинки, тя не забеляза, че я наблюдават.
Едър мъж около шейсетте в добре ушит ленен костюм и панамена шапка в ръка стоеше в галерията над залата и гледаше през изящната плетеница на металния парапет.
Сивата му коса беше гладко сресана назад над загорялото, почти без бръчица чело. Очите му бяха големи, тъмни, с дълги ресници, настойчиви. Тъмното връхче на езика му час по час изскачаше в ъгълчето на устните и ги облизваше. Белоснежната кърпичка в джобчето на сакото беше напоена със силен одеколон, толкова тежък, че напомняше за миризмата на онези оранжерийни растения, в чието силно ухание като че се долавя дъх на разложение.
От няколко минути мъжът наблюдаваше Лира. Той вървеше по галерията над главата и, докато тя се движеше долу, а когато момичето застана пред витрината с черепите, също спря, като я поглъщаше с поглед — острата й невчесана коса, синината на бузата, новите дрехи, голата шия, сведена над алетиометъра, голите крака.
Извади кърпичката от джобчето и попи потта от челото си, после бавно заслиза по стълбите.
Лира беше погълната от вида на странните предмети. Тези черепи бяха невъобразимо стари. На картончето пишеше само: „Бронзова ера“, но алетиометърът, който никога не лъжеше, твърдеше, че притежателят на черепа с двете дупки е живял преди трийсет и три хиляди двеста петдесет и четири години и е бил магьосник, а дупките са били пробити, за да могат боговете да влязат в главата му. Понякога алетиометърът имаше навика да отговаря на въпроси, които Лира не беше задавала, и сега небрежно добави, че около черепите с дупките има много повече Прах, отколкото около онзи със стрелата.
Какво ли значеше това? Лира излезе от унеса и се върна в настоящето, за да открие, че не е сама. В съседната витрина се вглеждаше възрастен мъж в светъл костюм, от когото се разнасяше сладникава миризма. Той й напомни за някого, но за кого ли?
Мъжът усети, че тя го наблюдава, и вдигна поглед.
— Черепите ли гледаш? — попита той с усмивка. — Какви странни неща правят понякога хората със себе си!
— М-м — беше единственият отговор, който получи.
— А знаеш ли, че някои още го правят?
— Да.
— Хипитата и разни като тях. Е, ти си твърде млада, за да помниш хипитата. Но разправят, че това било като да вземаш наркотици, само че още по-ефикасно.
Лира вече беше прибрала алетиометъра в раницата и сега се чудеше как да се измъкне. Още не беше задала главния въпрос, а този възрастен мъж я занимаваше с приказки. Човекът изглеждаше мил и определено миришеше хубаво. Беше се приближил и ръката му уж неволно докосна нейната, докато се навеждаше над витрината.
— Направо да се чудиш, а? Никаква упойка, никакви дезинфектанти, може би дори са го правели с каменни инструменти. Жилав народ трябва да са били! А теб май не съм те виждал тук. Аз идвам доста често. Как се казваш?
— Лизи.
— Лизи… Е, Лизи, здравей! Аз съм Чарлз. Ти в Оксфорд ли учиш?
Лира се поколеба.
— Не — каза накрая.
— На екскурзия ли си тук? Какво пък, избрала си хубаво място за разглеждане. Какво те интересува най-много?
Този човек я озадачаваше повече от всеки друг, с когото се беше срещала напоследък. Беше мил и дружелюбен, чисто и елегантно облечен, но Панталеймон в джоба й се опитваше да привлече вниманието й и я предупреждаваше да внимава, защото го връхлиташе някакъв смътен спомен. Имаше и нещо друго — миризмата, дори не миризма, а представата за гниене, за разложение. Това й напомни за двореца на Йофур Ракнисон, където въздухът беше напарфюмиран, но на пода не можеше да се стъпи от мръсотия.
— Какво ме интересува? — повтори тя. — О, всичко! Тези черепи ми станаха интересни току-що, като ги видях. Не мога да повярвам, че някой може да пожелае нещо такова! Ужасно е.