Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
— Аз съм Марк Рансъм — отвърна Уил през рамо. — А това е сестра ми Лиза. Живеем на Бърн Клоуз, номер двайсет и шест.
— А пощенският код?
— Все не мога да го запомня. Вижте, искаме да се приберем у дома.
— Скачайте в кабината, аз ще ви закарам — предложи шофьорът.
— Не, няма нужда, пеша ще стигнем по-бързо.
Лира не куцаше много и бързо се отдалечи с Уил под габърите. Още на първия ъгъл двамата свърнаха и седнаха на ниската ограда на една градина.
— Боли ли те? — попита Уил.
— Кракът ми е ударен. И главата, когато падах.
Тя обаче се безпокоеше много повече за раницата си. Бръкна вътре и измъкна тежък пакет, увит в черно кадифе. Когато го разгърна, очите на Уил се разшириха от изумление при вида на алетиометъра. Миниатюрните символи по края на циферблата, златните стрелки, тежкият корпус — всичко това накара дъха му да секне.
— Какво е това? — попита той.
— Моят алетиометър. Тълкувател на символи. Казва ми истината. Надявам се, че не е счупен…
Алетиометърът беше невредим. Дори и в треперещите й ръце тънката стрелка беше стабилна. Момичето го прибра и каза:
— Никога не съм виждала толкова много карети… Не предполагах, че могат да се движат така бързо.
— В твоя Оксфорд няма ли коли и камиони?
— Не са толкова много и не приличат на тези. Не съм свикнала. Но вече съм добре.
— Затова отсега нататък внимавай. Ако попаднеш под някой автобус или се изгубиш, ще разберат, че не си от този свят, и ще започнат да търсят… — Не биваше да се ядосва толкова. Овладя се и продължи: — Добре, слушай ме сега. Ако се правиш, че си ми сестра, това ще е маскировка и за мен, защото те търсят момче, което няма сестра. А ако останеш с мен, ще ти покажа как да пресичаш улиците така, че да не те прегазят.
— Добре — покорно се съгласи Лира.
— И парите. Бас държа, че нямаш никакви пари. Откъде да ги имаш? Кажи ми тогава как ще си купуваш храна и всичко останало?
— Имам пари! — възрази тя и изтърси няколко златни монети от портмонето си.
Уил ги погледна невярващо.
— Това злато ли е? Да, разбира се! Бъди сигурна, че то ще накара хората да те разпитват. Опасно е. Аз ще ти дам пари. Прибери тези монети и не ги показвай на никого. И запомни — ти си ми сестра и се казваш Лиза Рансъм.
— Лизи. Преди лъжех, че се казвам Лизи. Ще го запомня лесно.
— Добре, нека да бъде Лизи. А аз съм Марк. Да не забравиш!
— Няма — миролюбиво се съгласи тя.
Кракът започваше да я боли. Вече беше зачервен и подут на удареното място и започваше да посинява. Синината на скулата й, където Уил я беше ударил предната вечер, имаше грозен вид и той се уплаши, че някой полицай ще започне да я разпитва дали не са я малтретирали.
Опита се да не мисли за това и двамата тръгнаха заедно, пресякоха на светофара и се обърнаха да погледнат прозореца под габърите. Не видяха нищо. Пролуката беше изчезнала напълно и колите профучаваха край нея, без някой да подозира за съществуването й.
В Самъртаун, на десетина минути път надолу по Банбъри роуд, Уил спря пред някаква банка.
— Какво правиш? — попита Лира.
— Трябва да изтегля малко пари. Не бива да го правя прекалено често, но мисля, че до края на работния ден няма да се усетят.
Той пъхна картата на майка си в банкомата и набра кода. Изглежда всичко беше наред, защото машината му наброи сто фунта без забавяне. Лира гледаше с отворена уста. Уил й подаде двайсетфунтова банкнота.
— По някое време можеш да я развалиш. Купи нещо и си прибери рестото. Сега да потърсим автобус за града.
Лира го остави да я води и седна послушно в автобуса, като наблюдаваше през прозореца къщите и градините на града, който и беше, и не беше нейният. Слязоха в центъра недалеч от стара каменна църква, която й се стори позната, а срещу нея имаше голям универсален магазин, който в нейния Оксфорд липсваше.
— Всичко е променено — каза тя. — Като че… Това не е ли Корнмаркет? А там е „Брод“. След него е „Балиол“, а още по-нататък е библиотеката „Бодли“. Само че къде е „Джордан“?
Сега тя трепереше цялата. Може би това беше закъсняла реакция на произшествието на пътя, но можеше да е и потресът, че вижда съвсем различна сграда на мястото на колежа „Джордан“, който беше неин дом.
— Нещо не е наред — промълви момичето. Говореше тихо, защото Уил я беше предупредил да не вика и да не сочи с пръст. — Това е друг Оксфорд.
— Е, ти какво очакваше? — беше неговият отговор.
Не беше подготвен за тази пълна безпомощност на Лира. Нямаше откъде да знае, че цялото й детство е преминало в тичане по улиците, толкова наподобяващи тукашните. Нямаше представа колко горда се е чувствала, че е част от колежа „Джордан“, чиито Професори бяха най-умните, хазната му — най-богатата, красотата му — най-величествената в цялата околност. А сега всичко това го нямаше, нямаше го нейният „Джордан“. Тя беше малко момиче в един чужд свят, с който не я свързваше нищо.