Извънредна ситуация

— Позна, мъжки — отвърна Стийв и взе гъбата и кофата с мръсна вода до колонката. — И нямам намерение да се извинявам за това.

Бензинджията се изплю в праха и продължи да налива гориво в мълчание.

Дейв се измъкна от караваната.

— Струваш ми се пребледнял, пич — каза Тод. — Защо не ни каза, че ти става лошо в кола, женчо такъв.

Дейв му показа среден пръст и тръгна към тоалетната.

— Е, Стийв — каза Тод, като заобиколи караваната и прегърна приятеля си през раменете. — Одри вече липсва ли ти? — След това се престори, че плаче, и притисна ръка към гърдите си. — Младите влюбени пиленца!

— О, я се разкарай.

— Не, наистина — каза Тод и лицето му придоби саркастична сериозност. — Струва ми се толкова трогателно. Всички трябва да си имаме по една Одри.

Стийв раздвижи рамене, за да избута ръката му, и се отдалечи.

— Нали не мислиш, че довечера ще й се случи това? — И Тод направи неприличен жест с ръка.

— Може би. Кой знае? — отвърна Стийв спокойно и посегна в караваната за портфейла си. Трябваха му пари, но също така искаше да скрие изражението си. Както винаги, Тод успя да уцели оголен нерв. Стийв ходеше с Одри Дилейни само от шест седмици, но я обичаше толкова много, че започваше да си мисли, че си губи ума. Не можеше да й го каже. Беше прекалено рано. Щеше да я уплаши. Освен това искаше тя първа да му го каже. Бръкна в раницата си и извади шепа банкноти.

Дейв влезе в тоалетната и се заключи. Потеше се обилно. Застана над мивката и напръска лицето си със студена вода, като я остави да потече по шията и гърдите му. От огледалото го гледаше лице на по-възрастен мъж. Погледна си ръцете. Трепереха. Напълни мивката с вода и си потопи главата в нея. Звуците изчезнаха и той си представи, че никога няма да излезе. Помисли си, че може да умре тук. След това вдигна глава и пое дъх. Подсуши си лицето и косата със салфетка. Наведе се към огледалото, хвана главата си с ръце и заплака.

— Дейв? — Беше Стийв от другата страна на вратата на тоалетната. — Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. Излизам след десет секунди.

Чу врата да се затваря. Порови в джобовете си и намери пластмасово шишенце. На него имаше етикет от аптеката: „Викодин, таблетки от 80 мг. Силни болкоуспокояващи. Само с рецепта“. Изсипа две бели хапчета в дланта си и ги погълна без вода. Изми си ръцете, напръска пак лицето си с вода и отново го изтри със салфетка. Ръцете му вече не трепереха.